Хиляда сияйни слънца
- Автор: Хосейни Халед
- Язык: болгарский
- Переводчик: Дора Барова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Хиляда сияйни слънца». Краткое содержание книги:
Тази удивителна история за един негероичен живот с героичен завършек крие неочаквани обрати, трагични и щастливи изненади. От нея отеква свистене на ракети и музика на тамбури, носи се миризма на ориенталски подправки и барутен дим.
„Хиляда сияйни слънца“ е хроника на три десетилетия от потресаващата история на Афганистан, ода за приятелството и саможертвата в името на достойнството и обичта. Книга, която не се забравя и не оставя никого безучастен. Една от малкото книги днес, които ни разтърсват и вълнуват, карат ни да сме по-добри.
Източник: http://www.pe-bg.com/?cid=3&pid=25069
Хашишът бил в подплатата и когато полицията разрязала палтото, се пръснал по цялата улица.
На това място Тарик отново се разсмя — отначало колебливо, после по-силно, и Лайла си спомни как се смееше по същия начин, когато бяха малки — за да скрие смущението си, за да омаловажи своите пакости и дяволии.
— Той куца — каза Залмай.
— Онзи ли е, за когото си мисля?
— Само се отби — каза Мариам.
— Ти да мълчиш — излая Рашид и вдигна пръст. Обърна се пак към Лайла. — Гледай ти! Лайли и Меджнун отново заедно. Точно както някога. — Лицето му се вкамени. — Значи си го пуснала да влезе. Тук! В моя дом! Пуснала си го да влезе вътре. Бил е тук с моя син!
— Ти ме измами. Излъга ме — каза Лайла, скърцайки със зъби. — Беше накарал онзи човек да седне насреща ми и да… Знаеше, че ще си тръгна, ако се надявах, че е жив.
— А ти не ме ли излъга? — изрева Рашид. — Мислиш ли, че не съм се досетил за твоето копеле? Вземаш ме за глупак, курва долна!
Колкото повече говореше Тарик, толкова повече Лайла се боеше от момента, когато ще спре да разказва. Тишината, която щеше да настъпи, сигналът, че е неин ред да даде обяснение, да каже защо, как и кога, да обяви онова, което той със сигурност вече знаеше. Когато той млъкваше, тя усещаше леко гадене. Избягваше очите му. Гледаше надолу към ръцете му, към острите тъмни косъмчета по тях, поникнали през годините, когато не бяха заедно.
На Тарик не му се говореше за времето в затвора. Каза само, че е научил урду. На въпросите й отговаряше с нетърпеливо клатене на глава и в този жест тя съзираше ръждясали решетки и мръсни тела, разярени мъже и претъпкани килии, целите в мухъл и плесен. По лицето му прочете, че е било място на унижения, позор и отчаяние.
Тарик каза, че след като го арестували, майка му се опитала да му дойде на свиждане.
— Идва три пъти. Но не успях да я видя.
Написал й писмо, после още няколко, макар да се съмнявал, че тя ще ги получи.
— Писах и на теб.
— Наистина ли?
— О, цели томове — каза той. — Твоят приятел Руми би завидял на творчеството ми.
После той пак се разсмя, този път шумно, сякаш беше хем стреснат от своята самонадеяност, хем смутен от признанието.
Горе Залмай започна да крещи.
— Значи точно като някога — каза Рашид. — Двамата заедно. — И сигурно си му дала да ти види лицето.
— Да, даде му — каза Залмай, а после се извърна към Лайла. — Така беше, мами. Видях те.
— Синът ти не ме хареса — каза Тарик, когато Лайла се върна долу.
— Съжалявам — каза тя. — Не е това. Просто… Не му обръщай внимание.
„Писах и на теб. Цели томове.“ Томове.
— Откога си в Мъри?
— Няма и година — отвърна Тарик.
В затвора се запознал с по-възрастен мъж, пакистанец на име Салим, бивш състезател по хокей на трева, който от години влизал и излизал от затвора, а тогава излежавал десетгодишна присъда за нападение с нож срещу агент под прикритие. Във всеки затвор имало хора като Салим, каза Тарик. Оправни мъже с връзки, които успявали да надхитрят системата и да ти намерят какво ли не. Въздухът около тях трептял от шансове и рискове. Тъкмо от Салим научил за участта на майка си. Салим го накарал да седне и със съчувствен бащински глас му казал, че е умряла от измръзване.
Тарик лежал седем години в пакистанския затвор.
— Отървах се леко — каза той. — Имах късмет. Оказа се, че съдията по моето дело има брат, женен за афганистанка. Може би затова се смили над мен, не знам.
След като си излежал присъдата, рано през зимата на 2000 година Салим му дал адреса и телефонния номер на брат си. Името му било Сайед.
— Каза, че брат му има малък хотел в Мъри. Двайсет стаи и салон, където отсядали туристи. Заръча ми да му предам, че той ме праща.
Тарик харесал Мъри още щом слязъл от автобуса — покритите със сняг борове, студения свеж въздух, бунгалата със затворени капаци, виещия се от комините пушек.
Райско кътче, помислил си той и почукал на вратата на Сайед, място, което не само нямало нищо общо с мизерията в затвора, а което превръщало самата представа за страдание и мъка в нещо ужасно и невъобразимо.
— Казах си, че това е мястото, където човек може да продължи напред.
Наели го за портиер и домакин. Справил се добре през едномесечния изпитателен срок на половин заплата. Докато разказваше, Лайла си представяше как Сайед — мъж с тесни очи и румено лице, стои до прозореца зад рецепцията и наблюдава как Тарик цепи дърва и чисти снега от алеята за коли. Представяше си го как е приведен над него и разглежда протезата му, докато Тарик лежи под мивката и поправя течащ кран. Виждаше го да проверява дали в касата не липсват пари.