Хиляда сияйни слънца
- Автор: Хосейни Халед
- Язык: болгарский
- Переводчик: Дора Барова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Хиляда сияйни слънца». Краткое содержание книги:
Тази удивителна история за един негероичен живот с героичен завършек крие неочаквани обрати, трагични и щастливи изненади. От нея отеква свистене на ракети и музика на тамбури, носи се миризма на ориенталски подправки и барутен дим.
„Хиляда сияйни слънца“ е хроника на три десетилетия от потресаващата история на Афганистан, ода за приятелството и саможертвата в името на достойнството и обичта. Книга, която не се забравя и не оставя никого безучастен. Една от малкото книги днес, които ни разтърсват и вълнуват, карат ни да сме по-добри.
Източник: http://www.pe-bg.com/?cid=3&pid=25069
Веднъж един талибан я наби с антена за радио. Накрая я шибна за последно по тила и каза:
— Ако пак те видя, ще те бия, докато и майчиното ти мляко потече от костите ти.
Тогава Лайла се прибра вкъщи и легна по корем. Чувстваше се като глупаво жалко животно и охкаше, докато Мариам налагаше с влажни кърпи раздрания й гръб и насинените бедра. Но обикновено отказваше да се предаде. Преструваше се, че си отива вкъщи, а после свърваше в някоя пресечка. Имаше дни, когато я хващаха, разпитваха и ругаеха по два, три, дори четири пъти. После заплющяваха камшиците и антените и тя се потътряше към къщи окървавена, без да е успяла дори да зърне Азиза. Не след дълго започна да се навлича дори в жегата — два-три пуловера под бурката, за да е подплатена добре за боя.
Но наградата да успее да се промъкне покрай талибаните си струваше усилията. Тогава можеше да прекара колкото си иска време с Азиза, дори часове. Седяха на двора близо до люлката сред другите деца и дошлите майки и Азиза й разказваше какво е научила тази седмица.
Всеки ден кака Заман гледал да ги учи на нещо: повечето дни имали четене и писане, понякога география, малко история или други науки; разказвал им за растения и животни.
— Но трябва да пускаме пердетата — каза Азиза, — за да не ни видят талибаните.
Разказа й, че кака Заман имал подръка игли за плетене и кълбета прежда, в случай че талибаните дойдели на проверка.
— Тогава скриваме книгите и се правим, че плетем.
Един ден, докато беше при Азиза, Лайла видя жена на средна възраст, свалила от главата си горния край на бурката. Беше дошла на посещение при три момчета и едно момиче. Разпозна острото лице и дебелите вежди, макар да не беше виждала хлътналата уста и посивялата коса. Лайла си спомни шаловете, тъмните поли, резкия тон и гарвановочерната коса, стегната на висок кок така, че се виждаше тъмният мъх на врата й. Спомни си как някога тази жена забраняваше на момичетата да се забраждат, като казваше, че мъжете и жените са равни, че няма причина едните да си покриват главите, щом другите не го правят.
По едно време хала Рангмаал вдигна глава и улови погледа й, но в очите на старата си учителка Лайла не съзря признак, че се пита коя е, че й се струва позната.
— По земната кора има пукнатини — каза Азиза. — Наричат се разломи.
Беше топъл петъчен следобед през юни 2001 година. Седяха четиримата — Лайла, Залмай, Мариам и Азиза, на поляната зад сиропиталището. Този път Рашид се беше смилил и ги беше придружил, което правеше много рядко. Сега ги чакаше на улицата, при автобусната спирка.
Наоколо подскачаха босоноги деца. Подритваха една сплескана футболна топка, тичаха вяло след нея.
— А от двете страни на разломите има скални плочи, които образуват земната кора — продължаваше Азиза.
Косата й беше прибрана от лицето, сплетена на плитка и закрепена изкусно на върха на главата й. Лайла завиждаше на този, който беше седял до дъщеря й, беше сплитал косата й, беше я молил да стои мирно.
Азиза им демонстрира казаното, като разтвори длани, доближи ги и започна да ги трие една в друга. Залмай наблюдаваше с огромен интерес.
— Наричат се кектонични плочи, нали?
— Тектонични — поправи я Лайла. Говореше едва-едва. Челюстта й все още беше натъртена, боляха я гърбът и вратът. Устната й беше подута, а езикът й постоянно се завираше в празното място на долния резец, който Рашид й беше избил преди два дни. Преди мами и баби да загинат и животът й да се преобърне, Лайла за нищо на света не би повярвала, че човешкото тяло може да понесе толкова бой, ужасен и постоянен, и да продължава да е живо.
— Точно така. И когато се плъзгат една покрай друга, те се трият, разбираш ли, мами! И така отделят енергия, която стига до повърхността на земята и я кара да трепери.
— Ти ставаш толкова умна — рече Мариам. — Толкова по-умна от твоята глупава леля.
Лицето на Азиза светна.
— Не си глупава, хала Мариам. Кака Заман казва, че понякога движението на скалите е на дълбоко, много на дълбоко и там долу е бурно и страшно, но на повърхността ние усещаме леко треперене. Само лек земетръс.
Предишния път бяха кислородните атоми в атмосферата, на които се дължал синият цвят на небето. „Ако Земята нямаше атмосфера — беше казала Азиза задъхано, — небето нямаше да е синьо. То щеше да е непрогледно черно море, а слънцето — голяма ярка звезда в мрака.“