Хиляда сияйни слънца
- Автор: Хосейни Халед
- Язык: болгарский
- Переводчик: Дора Барова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Хиляда сияйни слънца». Краткое содержание книги:
Тази удивителна история за един негероичен живот с героичен завършек крие неочаквани обрати, трагични и щастливи изненади. От нея отеква свистене на ракети и музика на тамбури, носи се миризма на ориенталски подправки и барутен дим.
„Хиляда сияйни слънца“ е хроника на три десетилетия от потресаващата история на Афганистан, ода за приятелството и саможертвата в името на достойнството и обичта. Книга, която не се забравя и не оставя никого безучастен. Една от малкото книги днес, които ни разтърсват и вълнуват, карат ни да сме по-добри.
Източник: http://www.pe-bg.com/?cid=3&pid=25069
Лайла заплака.
Заман остави писалката си.
— Срамувам се — каза дрезгаво Лайла с ръка на устата.
— Погледнете ме, хамшира.
— Що за майка е тази, която изоставя децата си?
— Погледнете ме.
Лайла вдигна очи.
— Вината не е ваша. Чувате ли ме? Не вие, а онези диваци трябва да бъдат обвинявани. Те ме карат да се срамувам, че съм пущун. Опозориха името на моите сънародници. А и не сте единствена, хамшира. Постоянно имаме майки като вас, постоянно. Майки, които не могат да изхранват децата си, защото талибаните не им дават да излязат от къщи и да работят. Тъй че не се обвинявайте. Никой тук не ви кори. Разбирам ви — каза той и се наклони напред. — Разбирам ви, хамшира.
Лайла избърса очи с крайчеца на бурката. — Колкото до това място — въздъхна Заман и разпери ръка, — сама виждате, че е в плачевно състояние. Постоянно сме без пари, постоянно се борим, търсим изход. Получаваме нищожна помощ от талибаните. Но се справяме. И ние като вас правим каквото трябва. Аллах е добър и сърдечен. Аллах се грижи и докато Той се грижи, аз пък ще се постарая Азиза да е нахранена и облечена. Поне това мога да обещая. Лайла кимна.
— Разбрахме ли се? — Той се усмихна дружелюбно.
— Но вие плачете, хамшира. Не позволявайте детето да види, че плачете.
Лайла пак избърса очи и рече задавено:
— Бог да ви благослови, братко.
Но опасенията на Лайла се сбъднаха и когато дойде време да се сбогуват, настана ад. Азиза изпадна в паника.
На път към къщи, облегната на Мариам, Лайла чуваше пронизителните писъци на детето си. Виждаше как дебелите мазолести пръсти на Заман хващат ръцете на Азиза, как ги дърпат, отначало нежно, после по-твърдо, а накрая и силно, за да я откопчат от нея. Виждаше как Азиза рита в ръцете му, докато той се отдалечава, чуваше я да крещи, сякаш майка й щеше да изчезне от лицето на земята. Видя себе си как тича по коридора с наведена глава и надигащ се в гърлото вой.
— Усещам миризмата й — каза тя в къщи на Мариам. Зарея поглед над рамото й, през двора и стените, към кафявите като храчка на пушач планини. — Усещам дъха й, докато спи. А ти? Ти усещаш ли го?
— О, Лайла джо — отвърна Мариам. — Недей. Каква полза от това? Каква?
Отначало Рашид скланяше пред молбите й и ги придружаваше до сиропиталището — нея, Мариам и Залмай, макар да се стараеше да й покаже какво огромно усилие е това за него. Натякваше й на какво изтезание го подлага, колко го заболяват краката и гърбът от изтощителния път до там и обратно. Правеше всичко възможно тя да разбере какво тежко бреме е за него ходенето до сиропиталището.
— Не съм вече млад — казваше. — Не че те е грижа. Ако зависеше от теб, щеше да ме вкараш в гроба. Но не зависи, Лайла. Не можеш да правиш каквото си искаш.
Разделяха се на две пресечки от сиропиталището и той никога не им отпускаше повече от петнайсет минути.
— Минута закъснение — казваше, — и тръгвам. Не се шегувам.
Лайла трябваше да го моли горещо, за да удължи с някоя и друга минута времето с Азиза. Да го моли заради себе си и Мариам, която беше сломена от отсъствието на детето, макар както винаги да страдаше безмълвно и незабележимо. Да го моли и заради Залмай, който всеки ден питаше за сестра си, беше раздразнителен и често плачеше безутешно.
Понякога на път за сиропиталището Рашид спираше и казваше, че го боли кракът. После се обръщаше и тръгваше обратно към къщи с големи твърди крачки, без изобщо да куца. Или цъкаше с език и охкаше:
— Ох, дробовете ми, Лайла. Може би утре, а? Утре ще съм по-добре или вдругиден. Ще видим.
Казваше го, без да си направи труда да се задъхва. Често, когато се обръщаше и тръгваше към къщи, мигом палеше цигара. А на Лайла не й оставаше друго, освен и тя да тръгне след него, безпомощна, трепереща от негодувание и безсилен гняв.
Един ден Рашид заяви, че повече няма да я придружава.
— Капнал съм от това обикаляне по улиците да търся работа.
— Тогава тръгвам сама — каза Лайла. — Не можеш да ме спреш, Рашид. Чуваш ли ме? Можеш да ме биеш колкото си искаш, но аз ще продължа да ходя там.
— Прави, каквото щеш. Но няма да можеш да минеш лесно покрай талибаните. Не казвай, че не съм те предупредил.
— Идвам с теб — каза Мариам. Лайла не даде и дума да се издума.
— Ти трябва да останеш вкъщи със Залмай. Ако ни спрат… Не искам той да види.
И така животът на Лайла се завъртя около това да измисля как да се види с Азиза. Половината пъти изобщо не стигаше до сиропиталището. Пресечеше ли улицата, талибаните веднага я спираха и започваха да я засипват с въпроси — Как ти е името? Къде си тръгнала? Защо си сама? Къде е твоят махрам, — а после я връщаха вкъщи. Ако имаше късмет, се отърваваше само с ругатни, ритник по задника или удар в гърба. Друг път отнасяше бой с палки и тояги, камшици, плесници, юмручни удари.