Повелителката на метлата
- Автор: Кинсела Софи
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Тодорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Повелителката на метлата». Краткое содержание книги:
Саманта губи самообладание, качва се на първия влак, който вижда, и се озовава някъде в провинцията. Когато спира пред една огромна къща да пита за пътя, собстовениците решават, че е икономката, която очакват, и й предлагат работа. Те нямат представа, че са наели правистка, завършила Кеймбридж с коефициент за интелигентност 158, а Саманта дори не знае как се пуска печката.
Ще разберат ли работодателите й, че тя е известен адвокат в Ситито?
Ще я настигне ли старият й живот?
А дали тя ще се върне към него?
Източник: http://www.helikon.bg/?act=books&do=detailed&id=640718
Долу съм. Имам изненада. Нат.
Докато слизам долу, не успявам да се съсредоточа. Обладана съм от заслепяващ гняв всеки път, когато си представя усмивката на Арнолд, начинът, по който ме поощряваше да не се притеснявам от хаоса по бюрото ми, приказките, че щял да направи най-доброто за мен, как ме изслушваше, докато се самообвинявах, извинявах и унижавах…
Най-лошото е, че дори не се опитах да се защитя. Дори не подложих на съмнение факта, че не помнех да съм виждала онзи документ. Веднага бях предположила най-лошото за себе си, че сама съм виновна, защото на бюрото ми няма никакъв ред.
Арнолд ме познава отлично. Може би тъкмо на това е разчитал.
Копеле. Копеле мръсно.
— Здрасти. — Натаниъл размахва ръка пред лицето ми. — Земята вика Саманта.
— О… Извинявай. Здрасти! — Незнайно как успявам да му се усмихна. — Каква е тази изненада?
— Ела насам. — Той се ухилва и ме повежда към колата си, стар фолксваген костенурка кабриолет. Както трябва да се очаква, на задната седалка са поставени саксии с разсад и е пъхната стара дървена лопата.
— Госпожо. — Галантно ми отваря вратата.
— Какво си решил да ми покажеш? — питам аз, когато се качвам.
— Това е пътуване към тайнства и загадки. — Той ми се усмихва и пали мотора.
Подкарва към Долно Ибъри, след това завива по непознат път, минава през малко съседно селце и поема през хълмовете. Весел е, разказва ми клюки за всяка ферма и кръчма, покрай която минаваме. Не чувам почти нищо. Умът ми сякаш е задръстен.
Не знам какво да направя. Няма да успея дори да вляза в сградата. Вече не съм никоя. Безпомощна съм. Разполагам само с три дни. Щом Арнолд се покрие на Бахамите, всичко е свършено.
— Пристигнахме! — Натаниъл завива по алея, посипана с чакъл. Паркира до ниска тухлена стена, след това изключва двигателя. — Какво ще кажеш?
С усилие се опитвам да насоча вниманието си към настоящето.
— Ами… — Оглеждам се глупаво. — Да. Чудесно е. Какво трябва да гледам?
— Саманта, добре ли си? — Той ме поглежда любопитно. — Струваш ми се много напрегната.
— Добре съм. — Опитвам се да се усмихна. — Просто съм малко уморена.
Отварям вратата, за да сляза и да се спася от проницателния му поглед. Затварям вратата, правя няколко крачки и се оглеждам.
Спрели сме в нещо като вътрешен двор, огрян от следобедното слънце. От дясната страна се вижда някаква разнебитена къща и надпис „Продава се“. Напред са подредени редици парници, които блестят под лъчите на ниското слънце. Има лехи със зеленчуци и нещо като офис с надпис „Градински център“…
Чакай малко.
Завъртам се удивена и забелязвам, че Натаниъл също е слязъл от колата. Ухилил се е, докато стиска някакви документи в ръка.
— Чудесна възможност за градинарство — чете на глас той. — Четири акра земя, още десет налични, цена по договаряне. 10 000 квадратни метра стъклени парници. Къща с четири спални, има нужда от…
— Ти ще го купуваш? — питам аз, а вниманието ми изцяло е насочено към него.
— Мисля по въпроса. Първо исках да ти го покажа. — Разперва ръце. — Доста добре е разработено. Трябва да се пооправи, но земята е налице. Можем да разширим обработваемата площ, да разширим офисите…
Не разбирам. Откога Натаниъл стана такъв предприемчив?
— Ами пъбовете? Как така изведнъж…
— Ти си виновна. Какво ми каза онзи път в градината? — замълчава, а лекият бриз разрошва косата му. — Права си, Саманта. Кръчмите не са ми по сърце. Аз съм градинар. Ще бъда много по-щастлив, ако върша тази работа. Така че… Поговорих с мама и тя разбра. И двамата сме на мнение, че Еймън може да поеме работата. Още не сме му казали.
— Браво! — Оглеждам се отново и погледът ми попада на купчина дървени щайги, разкривени табли за разсад, разкъсан плакат с реклама на коледни елхи. — Значи наистина ще се заемеш?
Натаниъл свива рамене, въпреки това виждам възторга по лицето му.
— Човек има само един шанс.
— Според мен това е фантастично. — Грейвам, искрено зарадвана.
— Освен това има и къща. — Той кимва към нея. — Поне ще има къща. Доста е запусната.
— Ясно. — Поглеждам готовата да се срути сграда с усмивка. — Доста унил вид има.
— Исках ти първа да я видиш — казва Натаниъл. — Да одобриш. Един ден може да… — Той замълчава.
В двора настава мълчание. В същия миг сензорите ми, които отговарят за връзките с другия пол, започват бясно да се въртят, все едно, че са доловили присъствието на извънземен кораб. Той за какво намекваше? Какво се канеше да каже?
— Може… да оставам понякога ли? — питам аз, обзета от неудобство.