Повелителката на метлата
- Автор: Кинсела Софи
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Тодорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Повелителката на метлата». Краткое содержание книги:
Саманта губи самообладание, качва се на първия влак, който вижда, и се озовава някъде в провинцията. Когато спира пред една огромна къща да пита за пътя, собстовениците решават, че е икономката, която очакват, и й предлагат работа. Те нямат представа, че са наели правистка, завършила Кеймбридж с коефициент за интелигентност 158, а Саманта дори не знае как се пуска печката.
Ще разберат ли работодателите й, че тя е известен адвокат в Ситито?
Ще я настигне ли старият й живот?
А дали тя ще се върне към него?
Източник: http://www.helikon.bg/?act=books&do=detailed&id=640718
— Именно. — Натаниъл потрива носа си. — Искаш ли да погледнем?
Къщата е по-голяма, отколкото изглежда отвън, дървеният под е гол, има стара камина и скърцащо дървено стълбище. В една от стаите мазилката е окапала, кухнята е много стара, с шкафове от 1930-те.
— Страхотна кухня — шегувам се аз.
— Сигурен съм, че ще успея да я обзаведа според изискванията ти на майстор готвач, завършил „Кордон Бльо“ — отвръща той.
Качваме се на горния етаж и влизаме в огромна спалня. От нея зеленчуковите лехи приличат на най-обикновена пъстроцветна завивка, просната на ливадата. Виждам тераса и малка, закътана градина към къщата, пълна с клематис и увивни рози.
— Много е красиво — признавам аз и се подпирам на перваза. — Харесва ми.
Докато разглеждам навън, имам чувството, че Лондон се намира на друга планета. „Картър Спинк“, Арнолд и всички останали са станали част от друг живот. Аз все още не съм се освободила от примката, макар вече да съм я разхлабила.
Въпреки че гледам към спокойните хълмове, усещам, че не мога да се отпусна, не мога да си намеря място. Трябва само да позвъня на когото трябва…
Поне да имах някакво доказателство…
Каквото и да е…
Отново започвам да прехвърлям фактите, също като птица, която обръща празна черупка от охлюв. Ако продължавам така, ще се побъркам.
— Чудех се…
В този момент разбирам, че Натаниъл говори нещо. Може и да е започнал да ми казва нещо още преди малко, а пък аз не съм чула и дума. Бързо се обръщам към него. Бузите му са поруменели и е очевидно, че се чувства много неловко. Май онова, което е казал, е изисквало специални усилия.
— …ти изпитваш ли същото, Саманта?
Покашля се и замълчава в очакване на отговора ми.
Гледам го глупаво. За какво става въпрос?
По дяволите! Мама му стара! Да не би да каза нещо важно? Да не би това да бе любовно признание? Как можах да го пропусна?
Това ще ме научи да си отварям ушите, когато трябва. Мъжът, в когото тайно се влюбвам, току-що ми е направил романтично признание… може би единственото, което ще чуя през целия си живот… а аз не го слушах.
Идва ми да се застрелям.
Ето че сега очаква отговора ми. Какво да правя? Той току-що ми е разкрил сърцето си. Не мога да му кажа: „Извинявай, не чух какво каза.“
— Ами… — Отмятам глава назад и се чудя как да спечеля време. — Ти… ти ми даде материал за мислене.
— Но като цяло си съгласна, нали?
С какво? Със смъртната присъда за взломаджиите ли? С тройкители?
Добре де, пред мен все пак е Натаниъл. Сигурна съм, че мога да се съглася с каквото и да е то.
— Да. — Поглеждам го възможно най-искрено. — Да, съгласна съм. Наистина. Всъщност… И аз съм си мислила често но този въпрос.
Странно изражение преминава по лицето на Натаниъл, докато ме оглежда.
— Значи си съгласна — казва той, сякаш иска да се увери. — С всичко ли?
— Ами… да! — Започвам да се чувствам нервна. С какво се съгласих току-що?
— Дори с шимпанзетата ли?
— Шимпанзета ли? — В този момент виждам, че Натаниъл е свил устни. Бъзика се с мен.
— Не чу нито една дума от онова, което казах, нали? — пита спокойно той.
— Не разбрах, че ми казваш нещо важно! — заявявам отчаяно аз и увисвам глава. — Трябваше да ме предупредиш.
Натаниъл ме поглежда и личи, че не може да повярва.
— Трябваше ми толкова смелост, за да кажа всичко това.
— Кажи го отново — моля аз. — Кажи го отново! Ще слушам много внимателно!
— Ъъъ… не. — Той избухва в смях и клати глава. — Може би някой друг път.
— Извинявай, Натаниъл. Наистина съжалявам. — Обръщам се и отново поглеждам през прозореца и притискам глава към стъклото. — Просто… се разсеях.
— Знам. — Той приближава и ме прегръща. Усещам спокойните удари на сърцето му до моето и започвам да се успокоявам. — Какво има, Саманта? Заради старата връзка ли е?
— А-ха — примирено признавам аз.
— Защо не ми разкажеш? Може да успея да ти помогна.
Врътвам се към него. Слънцето блести в очите му и по загорялото лице. Никога не ми се е струвал по-красив. В този момент си го представям как прасва един на Арнолд право в лицето.
Не мога да му разкажа всичко това. Прекалено много е. Прекалено е важно. Прекалено… отвратително е.
— Не искам да намесвам онзи свят в този — признавам най-сетне аз. — Няма да го направя. — Натаниъл отваря уста отново, ала аз му обръщам гръб, преди да е казал и дума. Отново поглеждам към идиличния пейзаж, мигам на слънцето и усещам, че в главата ми цари истински хаос. Защо не зарежа целия този кошмар? Защо не забравя цялата тази работа? Очевидно е, че няма да успея да докажа абсолютно нищо. Цялата сила е в Арнолд. Не мога да се меря с него. А ако разбъркам нещата, има вероятност да се натъкна на още унижения и срам.