Дверите на Скръбния дом
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дверите на Скръбния дом». Краткое содержание книги:
В мините на Отатарал Фелисин, най-малката дъщеря на низвергнатия благороднически род Паран, мечтае за възмездие над сестра си, която я е осъдила на доживотна каторга. Бягството я отвежда на континента и в Рараку, където душата й ще се прероди и бъдещето й ще придобие яснота. Обявените вече за изменници Подпалвачи на мостове Фидлър и професионалният убиец Калам са решени да изпълнят клетвата си да върнат обсебената преди от божество Апсалар в отечеството й и да убият императрица Ласийн, но буреносните събития ще въвлекат и тях.
Междувременно Колтейн, новият пълководец на седма малазанска армия, повежда разбитите си, изтощени от войната легиони, в последно дръзко сражение, за да спаси живота на тридесет хиляди бежанци, и по този начин — да си осигури бляскаво място в историята на Империята.
Разположен в един великолепно описан свят, раздиран от безвластие и тъмна, неудържима магия, „Дверите на Скръбния дом“ е ужасяващата, жестока втора част на монументалната „Малазанска книга на мъртвите“.
Мащабен, съкрушителен роман за война, интриги и предателства, потвърждаващ, че Стивън Ериксън е разказвач със секващ дъха талант, въображение и оригиналност.
— Трябва да навлезете — изхриптя той — в Свещената пустиня.
— Защо?
— Защо? Ха! Защо! Ша’ик е мъртва.
— Длъжни сме да приемем — замислено промълви Маппо, — че характеристиката никога да не отговаря пряко е дълбоко вродена у този човек. За него това е толкова естествено, колкото дишането.
Седяха във вестибюла, отстъпен на трелла за квартира. Искарал Пъст се беше покрил вдън земя, след като изрече изречението си, а от Слуга и помен нямаше, откакто се бяха върнали от пещерата с рибарската лодка.
Икариум кимна.
— Той спомена за възкресение. Това трябва да се обмисли, защото внезапната смърт на Ша’ик като че ли отрича всякакво пророчество, освен ако всъщност „обновление“ не означава завръщане от Портите на Гуглата.
— А Искарал Пъст очаква от нас да присъстваме на това прераждане? Колко лесничко ни е оплел в безумната си паяжина. Мен ако питаш, радвам се, че вещицата е мъртва, и се надявам да си остане така. Едно въстание винаги е кърваво. Ако смъртта й отдръпне тази страна от пропастта на бунта, то намесата би ни поставила пред смъртен риск.
— Боиш се от гнева на боговете?
— Боя се да не би да позволя глупаво да бъда използван от тях или от слугите им, Икариум. Кръвта и хаосът са виното и месото за боговете — за повечето от тях, във всеки случай. Особено за онези, които горят от жажда да се месят в делата на смъртните. Няма да им помагам да постигнат желанието си.
— Аз също, приятелю — каза джагът, въздъхна и стана от стола си. — И все пак бих присъствал на едно такова възкресение. Що за коварство би могло да изтръгне една душа от хватката на Гуглата? Всеки изпробван ритуал на възкресение, за който съм чувал, неизбежно е стигал до неизмеримо висока цена. Дори когато пуска една душа, Гуглата се старае да спечели от сделката.
Маппо притвори очи и разтърка широкото си, покрито с белези чело. „Приятелю мой, какво търсим тук с теб? Разбирам отчаянието ти, разбирам стремежа ти да намериш всеки възможен път към просветлението. Ако можех да ти говоря открито, щях да те предпазя от истината.“
— Това е древна земя — тихо заговори той. — Не можем и да предполагаме що за сили са вложени в камъка, пясъка и пръстта й. Поколение след поколение. — Вдигна уморения си поглед. — Когато обикаляхме по края на Рараку, Икариум, все изпитвах чувството, че навлизаме в една много тясна ивица, в паяжина, простираща се от хоризонт до хоризонт. Древният свят само дреме и усещам неспокойното му помръдване — сега повече от всякога. — „Не пробуждай това място, приятелю, за да не пробуди то теб.“
— Добре — замислено отрони Икариум след дълга пауза. — Все пак ще навляза в пустинята. Ти ще ме придружиш ли?
Свел очи към изкорубените каменни плочи на пода, Маппо бавно кимна.
Пясъчната стена се издигаше гладка към ръждивочервения небесен купол. Някъде сред тази свирепа, вихреща се ярост се намираше Свещената пустиня Рараку. Фидлър, Крокъс и Апсалар седяха на плувналите в пяна коне в най-високата част на пътя, отвеждащ надолу и навътре в пустинните простори. Хиляда крачки навътре в Рараку и животът просто изчезваше.
До ушите им стигаше далечен шипящ тътен.
— Не е обичайна буря, за които ни разправяше, доколкото разбирам — обади се Крокъс.
Фидлър поклати глава.
— Когато чух да споменават за Вихъра — продължи след малко крадецът дару, — реших, че е нещо… ами… някакво състояние на живот, образно казано. Тъй че кажи ми, сега истинския Вихър ли гледаме? Гнева на една богиня?
— Как може едно въстание да се породи сред това нещо? — възкликна Апсалар. — В тази буря е предизвикателство дори да си отвориш очите, камо ли да организираш въстание на цял континент. Освен, разбира се, ако не е някаква преграда, а отвъд нея да е спокойно.
— Вероятно е така — съгласи се Крокъс.
Фидлър изсумтя.
— Нямаме избор. Ще минем през нея.
Гралските им преследвачи бяха на по-малко от десет минути зад тях и яздеха също толкова изтощени коне. Бяха поне двайсетина и дори да отчетеше човек дадените от бога умения на Апсалар, както и богатата сбирка морантски муниции в торбата на Фидлър, възможността да се изправят срещу толкова войници не изглеждаше никак въодушевяваща.
Сапьорът погледна спътниците си. Слънцето и вятърът бяха обгорили лицата им, бели резчици им бяха останали само около очите. Изпръхналите им напукани устни се бяха свили в права черта, обградени с по-дълбоки черти. Гладни, жадни, залитащи на седлата от умора — и той самият не беше в по-добра форма, знаеше го. По-лошо, липсваха му резервите на младостта, от които да извлича. „Не забравяй, Рараку веднъж те е виждала. Отдавна. Знаеш какво ни чака там.“