Наследникът на Империята
- Автор: Зан Тимъти
- Серия: Star Wars #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Молев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Наследникът на Империята». Краткое содержание книги:
— Бил съм и на по-лоши места — измърмори той под нос. — Тук поне няма ренкъри.
Старият спомен го накара да се намръщи, почуди се защо изведнъж се сети за ямата на ренкъра в двореца на Джаба. Липсата на предварителна подготовка и удобства в новата му килия предполагаше, че преместването му тук е внезапно решение, взето под натиска на непредвидени обстоятелства, вероятно продиктувано от неочакваното пристигане на споменатите от Мара посетители. А ако наистина беше така, имаше възможност някъде в бързината противниците му най-сетне да са допуснали грешка.
Приближи се до вратата, изкриви още малко металната пластина и коленичи, за да надникне в заключващия механизъм. Веднъж Хан бе изгубил няколко часа, за да се опита да му покаже слабите места на електрическите ключалки, и ако изстрелът на Мара не я бе повредил твърде много, имаше някакъв шанс да отвори вратата. Положението изобщо не бе обнадеждаващо. Дали по случайност или целенасочено изстрелът на Мара бе превърнал в пара проводниците към вътрешното реле чак до изолационната тръба в стената, където той не можеше да ги достигне. Но ако успееше да намери друг източник на електричество…
Изправи се, изтупа праха от коленете си и тръгна към струпаните кутии. Мара бе прегледала надписите им, но всъщност бе надникнала само в една. Току-виж при по-внимателно претърсване изскочило нещо полезно.
За съжаление тази операция му отне по-малко време и от изучаването на разрушената електрическа ключалка. Повечето кутии бяха така запечатани, че не можеше да ги отвори без съответни инструменти, а останалите съдържаха абсолютно безполезни за него неща, като облекла и резервни части.
Добре, помисли си той, седна на една кутия и се огледа за вдъхновение. Не мога да изляза през вратата, а в стаята няма прозорци. Но в бараката имаше оше една стая, той бе зърнал другата врата, докато Мара отключваше тази. Между двете стаи може би имаше междинна врата или някаква връзка, скрита зад струпаните кутии.
Разбира се, нямаше голяма вероятност Мара да бе пропуснала нещо толкова очевидно, но той разполагаше със свободно време и нямаше с какво друго да го запълни. Изправи се и се залови да премества кутиите до стената.
Откри го почти веднага. Не врата, а нещо също толкова подходящо: електрическо табло с няколко контакта, вградено в стената сантиметри над перваза. Карде и Мара най-сетне бяха допуснали грешка.
Металната пластинка на ключалката вече бе размекната от изстрелите с бластер на Мара и не бе толкова трудно да я счупи. Люк се залови за работа, прегъваше я надолу и нагоре, докато накрая неправилното триъгълно парче падна в ръката му. Беше твърде меко, за да го използва за запечатаните кутии, но щеше да свърши работа при отварянето на едно обикновено електрическо табло.
Върна се при него и се наведе в тясното пространство между стената и кутиите. Тъкмо се опитваше да нагласи импровизираната си отвертка към първия болт, когато дочу тихо пиукане.
Той застина. Пиукането продължи, последвано от серия гладки чуруликания, които звучаха изключително познато.
— Арту? — извика той. — Ти ли си?
В следващите няколко секунди от съседната стая не се чу нищо, но изведнъж стената избухна в малка експлозия от електронно пиукане. Беше Арту, нямаше никакво съмнение.
— Спокойно, Арту — извика Люк. — Ще се опитам да отворя електрическото табло. Сигурно и от твоята страна има, ще ми помогнеш ли?
Отговорът беше възмутено електронно ръмжене.
— Така ли? Добре тогава, чакай ме, ще се оправя.
Отчупеното метално парче не бе най-удобният инструмент за работа, особено в тясното пространство между стената и кутиите. И все пак само след няколко минути успя да свали капака на таблото и да избута настрани кабелите. Приведе се напред, през образувалия се отвор можеше да види задната част на таблото в стаята, където беше Арту.
— Не ми се вярва, че ще успея да го отворя оттук — извика той на дроида. — Вратата на стаята ти заключена ли е?
Отговорът бе отрицателен, придружен с някакъв странен звук, сякаш Арту превърташе колелата си на празен ход.
— Вързан си със сдържащ болт? — попита Люк. Отново се чу същото виене на колелата. — А, усмирителен колан значи?
Нещастното пиукане на дроида потвърди предположението му. Арту много добре помнеше миналото: сдържащият болт щеше да му остави белег, докато усмирителният колан, прокаран през долната половина на тумбестото му тяло, нямаше да му причини нищо, само щеше да си поизтърка малко колелата при усилията да се освободи.