Диамантената колесница

Абсолютно нищо друго. Просто тя се обърна, и толкова. Но точно в тоя миг в ушите на титулярния съветник отекна сребърен звън, разумът му се лиши от способността да анализира думите, а със зрението му се случи нещо съвсем необяснимо — заобикалящият го свят се сви, цялата му периферия потъна в тъмнина и остана само малко кръгче, което обаче бе толкова отчетливо и ярко, че всяка подробност, попаднала в него, сякаш излъчваше сияние. Тъкмо в това кръгче попадна и лицето на непознатата дама — или може би наопаки: светлината, излъчвана от това лице, бе прекалено силна и затова всичко наоколо помръкна.

Ераст Петрович с огромно усилие се откъсна за миг от поразителното зрелище и погледна към консула — не вижда ли? Но Всеволод Виталиевич преспокойно мърдаше устни, сипеше някакви нечленоразделни звуци и май не забелязваше нищо извънредно. Следователно е оптическа илюзия, подсказа на Фандорин разсъдъкът му, свикнал да тълкува всяко явление от рационална гледна точка.

Никога преди нито една жена, дори най-прекрасната, не бе имала подобно въздействие върху Ераст Петрович. Той примига, зажумя, отново отвори очи и видението, слава Богу, изчезна. Титулярният съветник видя пред себе си млада японка — изключителна хубавица, но все пак не мираж, а жива — от плът и кръв. Беше доста висока като за туземка, с красива шия и бели разголени рамене. Носът леко изгърбен, необичайна форма на бадемовидните очи, малки пълни устни. Красавицата се усмихна в отговор на някаква реплика на кавалера си и се видяха зъбите й, за щастие съвсем равни. Единственото, което би могло да се сметне за сериозен дефект от гледна точка на европейския канон, бяха чудесните, но явно щръкнали уши, които високата фризура не само не криеше, а най-безгрижно оставяше на показ. Но тая досадна дреболия ни най-малко не разваляше общото впечатление. Фандорин си припомни думите на Доронин, че в Япония стърчащите уши внушават представа за чувственост, и не можа да не признае правотата на японците.

И все пак най-зашеметяващото у тая жена не бяха чертите й, а изпълващата ги жизненост, както и грацията на нейните движения. Това стана ясно, когато японката след секундно забавяне, което бе дало възможност на чиновника да я разгледа толкова добре, замахна с ръка и прехвърли през рамо скъпата кожа, красяща раменете й. Тоя стремителен, летящ жест отново предизвика ефекта на сияещия кръг, макар и вече не толкова разтърсващ, както първия път. На гърба на красавицата полегна глава на хермелин.

Ераст Петрович взе постепенно да идва на себе си и дори някак абстрактно си помисли, че дамата не е толкова красива, колкото екзотична. Всъщност тя самата прилича на някое хищно и скъпо зверче — например на същия тоя хермелин или пък на самур.

Дамата спря погледа си върху Фандорин — само че, уви, не върху елегантната му фигура, а върху велосипеда, който изглеждаше странно сред файтоните и каляските. После извърна лице и сърцето на Фандорин се сви като от болезнена загуба.

Той гледаше белия й врат с черните къдрици, щръкналите като листенца уши и изведнъж си спомни прочетеното някъде: „Истинската хубавица е хубава от всички страни и от всички ракурси, както и да я гледаш.“ В косите на непознатата проблясваше брилянтна шнола във вид на лък.