Окото на голема
- Автор: Страуд Джонатан
- Серия: Трилогия за Бартимеус #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Окото на голема». Краткое содержание книги:
Натаниел пристъпи през портата, обувките му заскърцаха тихо по пътеката. Точно когато го направи, десетината часовници на църквите в Прага започнаха да бият, отбелязвайки началото на тайнствения час, наречен полунощ55. Момчето въздъхна шумно, разтръска глава отвратено и закрачи внимателно по пътеката с протегната ръка, опипвайки пътя си между камъните. Наблизо избуха бухал, може би като предвестник на жестока смърт, може би коментираше нелепия размер на шапката на господаря ми. Кървавочервеното перо се развяваше напред-назад зад главата му, проблясвайки слабо на оскъдната светлина.
Натаниел крачеше. Прилепът висеше неподвижен. Времето минаваше бавно както винаги, когато се мотаеш из гробищата. Само веднъж имаше движение на улицата извън оградата: едно странно създание с четири крака, две ръце и някаква двойна глава излезе, влачейки краката си от нощта. Господарят ми го забеляза и спря несигурно. Съществото мина под фенера и се оказа, че са двама влюбени, опрели глави един в друг и преплели ръце. Целунаха се старателно, изкикотиха се и отминаха нататък. Господарят ми ги изгледа как отминават със странно изражение на лицето. Мисля, че се опитваше да гледа презрително.
От този момент нататък крачката му, която никога не е била особено енергична, определено стана апатична. Той си тътреше краката, ритайки невидими камъчета, загръщайки се със сакото си, прегърбен и някак незаинтересован. Мислите му бяха другаде. Реших, че има нужда от ободрителен разговор, прелетях до него и увиснах на един камък.
— Съвземи се — рекох, — изглеждаш отчаян от живота. Ще отблъснеш този тип, Арлекин, ако не внимаваш. Представи си, че си на романтична любовна среща с някоя хубава млада магьосничка.
Не можех да се закълна — беше тъмно и така нататък — но мисля, че май се изчерви. Интересно… Може би това беше добра основа да го дразня в бъдеще.
— Безнадеждно е — прошепна той. — Почти дванайсет и половина стана. Ако смяташе да се покаже, досега щяхме да го видим. Мисля… слушаш ли ме?
— Не. — Острият слух на прилепа бе доловил драскане някъде в другия край на гробището. Надигнах се леко и се взрях в мрака. — Това може би е той. Приготви се, Ромео.
Наведох се и полетях ниско между камъните, поемайки определен курс, за да избегна директен сблъсък с нещото, което идваше към нас.
От своя страна, момчето се поизправи; с килната шапка, ръцете небрежно поставени зад гърба, той започна да се шляе по пътеката, сякаш бе дълбоко замислен. Не даваше вид да е забелязал нарастващия звук от тътрене или странната бледа светлина, която се приближаваше към него между камъните.
24
С крайчеца на окото си Натаниел видя как прилепът отлетя към едно старо тисово дърво, което някак бе оцеляло в един ъгъл на гробището през вековете погребения. Един много сух клон предлагаше добра гледка към пътеката. Прилепът прелетя под него и увисна неподвижно.
Натаниел пое дълбоко дъх, намести шапката си и закрачи напред възможно най-равнодушно. През цялото време очите му бяха приковани в нещо, движещо се в дъното на гробището. Въпреки силния скептицизъм, който изпитваше по отношение на цялата тази бъркотия, тъмнината и уединението на това самотно място бяха повлияли на куража му. Против желанието си, той усети как сърцето му бие болезнено в гърдите.
Какво точно виждаше пред себе си? Една бледа, мъртвешка светлина се носеше към него, зеленикава и млечнобяла, озарявайки камъните, покрай които минеше, с болестно сияние. Зад нея се виждаше движеща се сянка, прегърбена и тромава, лъкатушеща все по-близо между камъните.
Натаниел присви очи: на нито едно от трите видими нива не видя демонска дейност. Това нещо, вероятно, беше човек.
Най-после скърцането на чакъла показа, че сянката е излязла на пътеката. Тя не спря, а продължи плавно да се приближава. Зад нея се ветрееше парцаливо черно наметало или пелерина. Като се приближи, Натаниел забеляза от предната част на пелерината да се подават чифт неприятни бели ръце, държащи нещо, което излъчваше слаба вещерска светлина. Взря се да види и лицето, но то бе скрито под тежка черна качулка, извита надолу като орлови нокти. Не можеше да се види нищо друго от фигурата. Той насочи вниманието си към предмета в бледите ръце, нещото, което излъчваше странното бяло сияние. Беше свещ, здраво забодена в…
55
Поради комплексни причини, вероятно свързани с астрономията и ъгъла на земната орбита, точно в полунощ и на обед се приближават най-близо една до друга, позволявайки на чувствителните човеци да зърнат дейности, които иначе биха били невидими за тях. И затова при тези два часа има най-много разкази за призраци, привидения, черни кучета, двойници и други духове — които по принцип са дяволчета или фолиоти, изпълняващи поръчки в един или друг външен вид. И тъй като най-вече нощта стимулира човешкото въображение (доколкото го има), хората обръщат по-малко внимание на виденията по обяд, но те си присъстват: трептящи фигури, видени в горещата мараня; минувач, който при внимателен оглед няма сянка; бледи лица сред тълпата, които, ако ги погледнеш директно, всъщност не са там.