Окото на голема
- Автор: Страуд Джонатан
- Серия: Трилогия за Бартимеус #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Окото на голема». Краткое содержание книги:
— Познавал си Гладстон?
— Познавал е малко силно казано. Видях го отдалеч. Той обикновено присъстваше на битката, облегнат на жезъла си, гледаше как войските му правят касапница; тук, в Прага, из Европа… Както казвам, той беше много спокоен; наблюдаваше всичко, говореше много малко; след това, когато трябваше, всеки ход бе решителен и обмислен. Нищо общо с днешните бърборещи магьосници.
— Наистина ли? — Личеше си, че момчето е заинтересувано. Нямаше нужда да се гадае на кого подражаваше. — Значи — рече той, — по някакъв начин си му се възхищавал, по твоя си отровен, демонски начин.
— Не. Естествено, че не. Той бе един от най-лошите. Из цяла окупирана Европа църковните камбани биеха, когато той умря. Ти не искаш да си като него, Натаниел, повярвай ми. Освен това — пооправих една прашна възглавница — нямаш необходимите качества.
При това той настръхна.
— Защо?
— Не си достатъчно гаден. Ето я вечерята ти.
Почукването на вратата извести пристигането на един прислужник в черно сако и възрастна прислужница, носещи разновидни плата с капаци и охладено вино. Момчето разговаря с тях възпитано, задавайки няколко въпроса за разположението на улиците наоколо и им даде бакшиш за услугите. По време на тяхното посещение аз бях мишка, уютно свита между възглавниците; останах в този вид докато господарят ми нагъваше храната. Най-накрая вилицата му издрънча върху чинията, отпи последна глътка от чашата си и стана.
— Добре — каза той. — Няма време за приказки. Единайсет и петнайсет е. Трябва да вървим.
Хотелът беше на „Кременкова“, къса уличка в края на Стария град на Прага и недалеч от голямата река. Излязохме и тръгнахме на север по осветените улици, насочвайки се бавно и сигурно по посока на гетото.
Въпреки пораженията от войната, въпреки разрухата, в която градът бе изпаднал след като императорът бе убит, а властта прехвърлена в Лондон, Прага все още запазваше нещо от стария си мистицизъм и величие. Дори аз, Бартимеус, обикновено безразличен към различните човешки вертепи, където съм бил затварян, признавах красотата й: къщите в пастелни цветове със своите високи, стръмни теракотени покриви, струпали се нагъсто около кулите и камбанариите на безбройните църкви, синагоги и театри; голямата сива река се извиваше наоколо, осеяна с дузина мостове, всеки създаден в собствен стил от силите на потни джинове51; над всичко това бе замъкът на императора, тъжно надвиснал от хълма си.
Момчето мълчеше, докато вървяхме. Това не бе изненадващо — досега той рядко беше напускал Лондон. Предположих, че зяпа наоколо, онемял от възхищение.
— Какво ужасно място — каза той. — Мерките за прочистване на бедните квартали биха свършили добра работа тук.
Погледнах го.
— Да разбирам ли, че Златният град не среща твоето одобрение?
— Ами… тук просто е толкова объркано, нали?
Вярно, че докато си пробиваш път все по-навътре в Стария град, улиците стават все по-тесни и объркани, свързани подобно на капилярна система с преки и проходи, където надвисналите отгоре стрехи са толкова нагъсто, че дневната светлина едва стига до калдъръма долу. Туристите вероятно намират този лабиринт за очарователен; за мен, той идеално въплъщава безнадеждната бъркотия на всички човешки стремежи. А за Натаниел, младият британски магьосник, свикнал с широките, груби пътища на Уайтхол, всичко това беше прекалено объркано и малко извън контрол.
— Тук са живели велики магьосници — напомних му аз.
— Онова е било тогава — рече той кисело. — Това е сега.
Подминахме Каменния мост с порутената му стара кула на източната страна; около издадения й покрив се въртяха прилепи, а в най-горните прозорци светеше нестабилна светлина от свещ. Дори и в този късен час имаше много движение по улиците: една или две старомодни коли с високи и тесни предни капаци и тежки скосени покриви, минаваха бавно по моста; много мъже и жени на коне вършеха същото; други водеха волове или управляваха двуколесни каруци, пълни със зеленчуци или бурета с бира. Повечето от мъжете носеха меки шапки във френски стил. Явно модата се бе променила през всичките години, откакто аз бях тук.
Момчето направи пренебрежителна физиономия.
— Това ме подсеща. Най-добре по-бързо да приключвам с тази игра. — Той носеше малка кожена раница; бръкна в нея и измъкна огромна увиснала шапка. При второто тършуване оттам изникна едно извито и доста намачкано перо. Той го вдигна, така че светлината от фенера да падне върху него.
— Как би нарекъл този цвят? — попита той.
51
През 1357 г. аз участвах в конструирането на Каменния мост, най-внушителния от всички. Девет от нас изпълниха задачата за една нощ, както се искаше, подсилвайки основите със стандартната саможертва: затварянето на джин. На зазоряване теглихме чоп за тази „чест“. Предполагам, че бедният Хъмфри все още е там, отегчен от висенето на едно място, въпреки че му дадохме едно тесте карти, с които да убива времето.