Окото на голема

Хотелът беше на „Кременкова“, къса уличка в края на Стария град на Прага и недалеч от голямата река. Излязохме и тръгнахме на север по осветените улици, насочвайки се бавно и сигурно по посока на гетото.

Въпреки пораженията от войната, въпреки разрухата, в която градът бе изпаднал след като императорът бе убит, а властта прехвърлена в Лондон, Прага все още запазваше нещо от стария си мистицизъм и величие. Дори аз, Бартимеус, обикновено безразличен към различните човешки вертепи, където съм бил затварян, признавах красотата й: къщите в пастелни цветове със своите високи, стръмни теракотени покриви, струпали се нагъсто около кулите и камбанариите на безбройните църкви, синагоги и театри; голямата сива река се извиваше наоколо, осеяна с дузина мостове, всеки създаден в собствен стил от силите на потни джинове51; над всичко това бе замъкът на императора, тъжно надвиснал от хълма си.

Момчето мълчеше, докато вървяхме. Това не бе изненадващо — досега той рядко беше напускал Лондон. Предположих, че зяпа наоколо, онемял от възхищение.

— Какво ужасно място — каза той. — Мерките за прочистване на бедните квартали биха свършили добра работа тук.

Погледнах го.

— Да разбирам ли, че Златният град не среща твоето одобрение?

— Ами… тук просто е толкова объркано, нали?

Вярно, че докато си пробиваш път все по-навътре в Стария град, улиците стават все по-тесни и объркани, свързани подобно на капилярна система с преки и проходи, където надвисналите отгоре стрехи са толкова нагъсто, че дневната светлина едва стига до калдъръма долу. Туристите вероятно намират този лабиринт за очарователен; за мен, той идеално въплъщава безнадеждната бъркотия на всички човешки стремежи. А за Натаниел, младият британски магьосник, свикнал с широките, груби пътища на Уайтхол, всичко това беше прекалено объркано и малко извън контрол.

— Тук са живели велики магьосници — напомних му аз.

— Онова е било тогава — рече той кисело. — Това е сега.

Подминахме Каменния мост с порутената му стара кула на източната страна; около издадения й покрив се въртяха прилепи, а в най-горните прозорци светеше нестабилна светлина от свещ. Дори и в този късен час имаше много движение по улиците: една или две старомодни коли с високи и тесни предни капаци и тежки скосени покриви, минаваха бавно по моста; много мъже и жени на коне вършеха същото; други водеха волове или управляваха двуколесни каруци, пълни със зеленчуци или бурета с бира. Повечето от мъжете носеха меки шапки във френски стил. Явно модата се бе променила през всичките години, откакто аз бях тук.

Момчето направи пренебрежителна физиономия.

— Това ме подсеща. Най-добре по-бързо да приключвам с тази игра. — Той носеше малка кожена раница; бръкна в нея и измъкна огромна увиснала шапка. При второто тършуване оттам изникна едно извито и доста намачкано перо. Той го вдигна, така че светлината от фенера да падне върху него.

— Как би нарекъл този цвят? — попита той.