Окото на голема
- Автор: Страуд Джонатан
- Серия: Трилогия за Бартимеус #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Окото на голема». Краткое содержание книги:
— Патрул — рече той. — За щастие усетът им за миризми е притъпен от цигарите, които пушат; засега сме в безопасност.
— Казваше, че… — подсказа му Натаниел.
— Да. Първо по въпроса с окото на голема. Няколко от тези предмети се съхраняват в магически хранилища на чешкото правителство. Съветът на Прага спира всеки достъп до тях. Доколкото знам, не са били използвани с магическа цел, но имат висока символична стойност, понеже големите са били инструмент, причинил големи щети на армията на Гладстон при първата му европейска кампания. Преди няколко години едно от очите беше откраднато, а престъпникът не бе открит. Мисля — и, подчертавам, това е само размишление, — че това изчезнало око е същото, открито по-късно в колекцията на твоя приятел Саймън Лавлейс.
— Извинявай — каза Натаниел студено, — но той не ми беше приятел.
— Е, сега не е ничий приятел, нали? Защото се провали. Ако беше спечелил, всички щяхте да го слушате с отворена уста и да го каните на вечеря. — Агентът подсмръкна дълго и пренебрежително някъде изпод качулката си. — Подръж това за секунда, трябва да пийна нещо.
— Ъъх! Студено и лепкаво е. Побързай!
— Веднага. — Ръцете на Арлекин тършуваха из наметалото по един сложен начин. Малко по-късно се появиха, стиснали зелена бутилка с коркова тапа. Той издърпа тапата и наклони бутилката някъде в качулката. Последва звук от гълтане и миризма на силен спирт.
— Така е по-добре. — Невидимите устни измляскаха, тапата се върна на бутилката, а бутилката се върна в джоба. — Ще си взема това. Не си го повредил, нали? Малко е крехко. Така — продължи Арлекин, — вероятно Лавлейс е планирал лично да използва окото; ако е така, плановете му са били осуетени от смъртта му. Някой друг, може би някой негов съучастник — кой знае? — го е откраднал от нашето правителство и явно е накарал нещото да работи… Ето тук става сложно.
— Нуждаят се и от формиращото заклинание — каза Натаниел. — Написва се на пергамент и се пъха в устата на голема, преди да се съживи. Това е частта, която никой не е знаел през всичките тези години. Никой в Лондон.
Агентът кимна.
— Тайната може да е била изгубена; но също така може и да е все още известна в Прага, но просто да е останала неизползвана. В момента съветът не иска да ядосва Лондон; британците са прекалено силни. Предпочитат да изпращат шпиони и малки групи, които тихомълком да работят в Лондон, да събират информация. Този твой голем… прекалено драматичен ход е за чехите — като директен резултат биха очаквали да последва инвазия. Не, аз мисля, че търсиш някой отцепник, някой, който работи за личната си индивидуална полза.
— И така, къде да търся? — попита Натаниел. Не можа да не се прозине, докато говореше; не бе спал от инцидента в Британския музей предишната нощ. Беше тежък ден.
— Трябва да помисля… — Агентът се замисли за няколко секунди. — Трябва ми време да направя проучванията си. Ще се срещнем отново утре през нощта и ще ти дам имена. — Той се загърна в наметалото си с драматичен замах. — Ще се срещнем…
Натаниел го прекъсна.
— Надявам се, няма да кажеш „под бесилото“, „на мястото за екзекуции“ или нещо друго толкова мрачно.
Фигурата се изпъчи.
— Нелепо е. Дори и само като идея.
— Добре.
— Щях да предложа ямите за трупове от чумата на улица „Хибернска“.
— Не.
Агентът изглеждаше вкиснат.
— Добре — изръмжа. — В шест часа при будката за хотдог на Стария градски площад. Това достатъчно нормално ли е за теб?
— Това ще свърши работа.
— Значи, дотогава… — Със замятане на пелерината и изскърцване на скритите колене, фигурата се обърна и развявайки се, тръгна нагоре по гробищната пътека, а мъртвешката му светлина блещукаше неясно в далечината. Скоро светлината изчезна и нищо освен отдалечаващата се сянка и приглушената псувня, която агентът изрече, като се блъсна в един надгробен камък, не показваха, че някога е била тук.
Натаниел седна на един камък в очакване Бартимеус да се появи. Срещата беше задоволителна, само малко дразнеща; сега имаше достатъчно време да си почине преди следващата вечер. Измореният му мозък се отнесе. Споменът за Джейн Фарар отново се върна. Колко приятно беше да е така близо до него… Беше му повлияло почти като наркотик. Той се намръщи — естествено, че бе като наркотик. Нали му бе направила магия. И едва не се върза, тотално пренебрегвайки предупреждението на сензора си. Какъв глупак беше.
Момичето или искаше да го забави, или да разбере какво знае. И в двата случая работеше за господаря си, Дювал, който очевидно не искаше отдел „Вътрешни работи“ да успее по какъвто и да било начин в това начинание. Когато се върнеше, без съмнение щеше да срещне още повече враждебност. Дювал, Талоу, Фарар… Дори на неговата господарка, госпожица Уитуел, не можеше да разчита, ако не й доставеше каквото искаше.