Окото на голема
- Автор: Страуд Джонатан
- Серия: Трилогия за Бартимеус #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Окото на голема». Краткое содержание книги:
Натаниел разтърка очи. Изведнъж се почувства много изморен.
— Леле, изглеждаш сякаш ще паднеш всеки момент. — Джинът седеше на един камък насреща, в познатата момчешка форма. Кръстосваше си краката точно като Натаниел и се прозяваше екстравагантно. — Трябваше да си легнал преди часове.
— Чу ли всичко?
— Повечето. Изпуснах малко, след като пусна халката. Почти ме удари и трябваше да предприема действия по отстъплението. Добре, че трите корена бяха разместили няколко камъка. Успях да падна в подземна кухина, докато сондата минаваше отгоре. — Момчето спря, за да изтръска малко сив прах от косата си. — Не че по принцип препоръчвам гробовете като място за криене. Никога не знаеш какво може да намериш. Но собственикът точно на този беше доста гостоприемен. Позволи ми да се гушна в него за няколко секунди. — Смигнах многозначително.
Натаниел потрепери.
— Колко адски гадно.
— Като говорим за това — рече джинът. — Свещта, която този приятел носеше. Наистина ли беше…?
— Да. Опитвам се да не мисля за това. Арлекин не е просто полулуд, което без съмнение е последствие от дългото живеене в Прага. — Натаниел стана и си закопча сакото. — Но си има и полезни страни. Смята, че ще може да ни даде някои контакти утре вечер.
— Добре — рече момчето, заето да си закопчава сакото със сходен маниер. — Тогава може би ще можем да действаме. Моята рецепта за информаторите е или да ги пека на бавен огън, или да ги увеся за крака през някой висок прозорец. Това обикновено кара чеха да си каже и майчиното мляко.
— Няма да има нищо подобно, ако можем да го избегнем. — Натаниел тръгна надолу по пътеката към изхода на гробището. — Властите не бива да знаят, че сме тук, така че не можем да привличаме вниманието върху себе си. Това означава никакво насилие или очевидни магии. Разбра ли?
— Разбира се. — Джинът се усмихна широко, пристъпвайки до него. — Познаваш ме.
25
В 9:25 часа сутринта в деня на голямото нападение, Кити вървеше по една задна уличка на „Уест енд“. Вървеше бързо, почти тичаше; автобусът бе забавен от движението на Уестминстърския мост и тя закъсняваше. На гърба й подскачаше малка раничка; косата й се развяваше зад нея, докато се движеше.
Точно в 9:30 часа, разрошена и малко задъхана, Кити пристигна при служебния вход на театър „Колизеум“, бутна леко вратата, която се оказа отключена. Погледна бързо зад себе си към осеяната с боклуци улица, не видя никого и се вмъкна вътре.
Сивият и мръсен коридор бе пълен с кофи и странни дървени конструкции, вероятно предназначени за сцената. През един мърляв прозорец се процеждаше малко светлина; спареният въздух миришеше силно на боя.
Отпред имаше друг коридор. Следвайки запаметените инструкции, Кити тихомълком тръгна по него и стигна до друга стая, пълна със закачалки с костюми. Въздухът стана по-спарен. Нечий бивш обяд — парченца сандвич с пържени картофи и полупразна чаша кафе — лежаха пръснати на масата. Кити влезе в трета стая и видя внезапна промяна: под краката й имаше дебел килим, а стените бяха с тапети. Сега някъде отдалеч миришеше на дим и лак. Тя бе близо до предната част на театъра, в обществените коридори.
Спря и се ослуша. В цялата празна сграда не се чуваше звук. И все пак някъде отгоре, някой чакаше.
Беше получила инструкциите си онази сутрин в атмосферата на трескава подготовка. Господин Пенифедър бе затворил магазина в този ден и се бе оттеглил в склада в избата, за да започне да подрежда екипировката им за нападението. Всички останали също бяха заети, шиеха черни дрехи, лъскаха инструменти, а Фред се упражняваше в мятане на ножа в уединената изба. Господин Хопкинс беше насочил Кити към „Колизеум“. Мистериозният благодетел, каза той, бил избрал този неизползваем театър като сравнително неутрално място, където магьосник и обикновен можеха да се срещнат в равностойни условия. Там щяха да й дадат помощта, от която се нуждаеха, за да влязат в гробницата на Гладстон.
Въпреки някои съмнения за цялото начинание, Кити не можеше да не се развълнува от името. Гладстон. Историите за великолепието му бяха безбройни. Приятелят на народа, ужасът на неговите врагове… Да осквернят гробницата му бе толкова немислима постъпка, че умът й едва я разбираше. И все пак, ако успееха, ако се върнеха вкъщи със съкровищата на основателя, какви чудеса още можеше да извърши съпротивата.