Окото на голема
- Автор: Страуд Джонатан
- Серия: Трилогия за Бартимеус #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Окото на голема». Краткое содержание книги:
Натаниел отметна косата от очите си.
— Сигурен съм, че мога да се справя с това, сър. Как ще се срещна с него?
— Тази вечер в полунощ излез от хотела и тръгни към гробището в гетото — то се намира тук, между другото, Мандрейк… виждаш ли? Точно край стария градски площад. Ще носиш мека шапка с кървавочервено перо на нея и ще се разходиш сред гробниците. Арлекин ще те намери. Ще го разпознаеш по характерната свещ, която ще носи.
— Характерна свещ?
— Точно така.
— Какво — ще е особено дълга или какво?
— Не ми даде тази информация.
Натаниел се намръщи.
— Моля за извинение, но всичко това изглежда малко… мелодраматично, не е ли така, сър? Всички тези гробища и свещи и кървавочервени пера. Не може ли просто да ми звънне в хотелската стая, след като си взема един душ и да се срещнем в кафенето долу?
Секретарят се усмихна студено. Подаде пакета на Натаниел и тръгна зад най-далечната маса към един луксозен кожен стол, в който седна с лека въздишка. Извъртя се с лице към прозореца, където се виждаха надвисналите над Лондон дъждовни облаци. Далеч на запад валеше: размазани петънца в небето падаха под ъгъл в невидимите гънки на града. Секретарят се взираше известно време, без да говори.
— Погледни този съвременен град — рече той накрая, — построен според най-изисканите съвременни модели. Виж гордите постройки на Уайтхол: нито една от тях не е на повече от сто и петдесет години! Естествено, все още има грозни, нереконструирани райони — това е неизбежно при толкова много обикновени — но сърцето на Лондон, където работим и живеем, изглежда много напредничаво. Един град на бъдещето. Един град, достоен за велика империя. Апартаментът на твоята госпожица Уитуел, Мандрейк — прекрасна сграда; истински пример за модерните тенденции. Трябва да има много повече като нея. Плановете на господин Девъро да срине голяма част от „Ковънт гардън“ идната година, да построи наново всички онези малки къщурки с дървена конструкция в едно славно видение от бетон и стъкло…
Столът се извъртя обратно към стаята; той махна към картите.
— Виж Прага — това е нещо различно, Мандрейк. Според всички доклади тя е едно особено мрачно място, прекалено носталгично за славата на изчезналото й минало. Нещо като болестна фиксация към мъртви и изчезнали неща: магьосниците, алхимиците, Великата империя. Е, всеки доктор може да каже, че това е един нездравословен вид — ако Прага беше човек, щяхме да я затворим в санаториум. Аз смея да твърдя, че ние можем да отървем Прага от бляновете й, ако решим, но няма да решим. Не. Далеч по-добре е тя да бъде объркана и загадъчна, отколкото ясна и далновидна като Лондон. И хора като Арлекин, които следят нещата там за нас, трябва да мислят по същия начин като чехите. В противен случай няма да са ни полезни, нали така? Арлекин е по-добър шпионин от повечето, Мандрейк. И затова са и колоритните му инструкции. Предлагам ти да ги следваш дословно.
— Да, сър. Със сигурност ще се постарая.
23
Можех да позная, че това е Прага в момента, в който се материализирах. Изтърканият блясък на златистия полилей на тавана на хотелската стая; пищните и мизерни корнизи в горните краища на стените; прашните гънки на завесите над малкото легло с балдахин; меланхоличното трептене във въздуха — всичко показваше само едно. Както беше и с изражението на погнусено объркване на лицето на господаря ми. Дори и докато смънкваше последните срички от заклинанието, той се оглеждаше из стаята сякаш едва ли не очакваше тя да скочи и да го ухапе.
— Приятно ли пътува? — поинтересувах се аз.
Той направи няколко защитни свръзки и пристъпи извън кръга, давайки ми знак да направя същото.
— Никак. Все още имаше някакви магически следи по мен, когато минавах през митницата. Сграбчиха ме и ме заведоха в една проветрива задна стая, където трябваше да отговарям доста бързо — казах, че складът на компанията ми е точно до правителствена сграда и случайни заблудени магии прониквали през стените. Накрая се вързаха и ме пуснаха да си вървя. — Той се намръщи. — Не мога да разбера! Смених всичките си дрехи преди да тръгна от къщи, за да предотвратя полепването на каквито и да е магически следи!
— И бельото ли?
Той замълча.
— О, бързах. Забравих го.
— Ето, това е то. Ще останеш изненадан какво се натрупва там отдолу.
— И погледни тази стая — продължи момчето. — Това трябва да е най-добрият им хотел! Мога да се закълна, че не е бил пребоядисван през този век. Виж паяжините на онези завеси. Ужасяващо! А можеш ли да кажеш какъв би трябвало да е цветът на килима? Защото аз не мога. — Той ритна леглото раздразнено; от него изригна облак прах. — И какво е това глупаво нещо с балдахин? Защо просто не сложат хубави, тънки чисти дюшечета като у дома?