Окото на голема
- Автор: Страуд Джонатан
- Серия: Трилогия за Бартимеус #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Окото на голема». Краткое содержание книги:
— По-весело! Поне си имаш собствени баня и тоалетна. — Огледах една отблъскващо изглеждаща странична врата: тя се отвори с театрално изскърцване и разкри една мизерна баня с плочки, която бе осветена от една-единствена крушка. В ъгъла се спотайваше чудовищна вана с три крака; беше от онзи тип, в който се убиваха съпругите или където домашните алигаторчета порастваха до огромни размери, хранени с необичайни меса49. Отсреща имаше тоалетна, внушителна по подобен начин. Верижката й висеше от тавана като въже на бесилка50. В далечните краища на тавана яростно се бореха за надмощие паяжини и плесен. Тръбите се увиваха по стената в сложна плетеница. Те свързваха ваната и тоалетната и изглеждаха точно като разпилените черва на…
Затръшнах вратата.
— Като се замисля, аз не бих поглеждал тук. Просто баня. Нищо особено. Как е гледката?
Той ме изгледа ядно.
— Виж сам.
Дръпнах тежката алена завеса и погледнах към очарователната панорама от огромно общинско гробище. През нощта се простираха редове от подредени надгробни камъни, оградени от редове мрачни ясени и лиственици. На интервали, от жълтите фенери, висящи по дърветата, светеше траурна светлина. По чакълестите пътеки между камъните се виждаха няколко прегърбени скитащи се индивида; вятърът довяваше въздишките им нагоре до прозореца.
Бързо спуснах завесите.
— Да… Не е точно вдъхновяваща.
— Вдъхновяваща? Това е най-мрачното място, на което някога съм бил.
— Ами, какво очакваш? Ти си британец. Естествено, че ще те сложат в скапана стая с гледка към гробищата.
Момчето седеше на едно масивно бюро и разглеждаше някакви документи от малък кафяв пакет. Той заговори разсеяно.
— Точно поради тази причина би трябвало да получа най-добрата стая.
— Шегуваш ли се? След това, което Гладстон стори на Прага? Те не забравят, нали се сещаш.
При това той вдигна поглед.
— Онова беше война. Ние спечелихме и толкова. С минимум загуби на цивилни.
В този момент аз бях Птолемей, седях край пердетата, с кръстосани ръце, гледайки го ядосано на свой ред.
— Мислиш ли? — усмихнах се презрително. — Кажи го на хората от предградията. Там все още има неизползваеми земи, където къщите са изгорели.
— А ти знаеш това, така ли?
— Разбира се, че знам! Бях тук, нали? И мога да добавя, че се биех за чехите. А всичко, което ти си научил, е било скалъпено от Министерството на пропагандата на Гладстон след войната. Не ме наставлявай по този въпрос, момче.
За момент той изглеждаше така, сякаш щеше да избухне в ярост както преди. После явно в него се задейства някакъв ключ и вместо това стана студен и равнодушен. С безизразно лице се върна обратно към книжата, сякаш това, което бях казал, нямаше никакво значение и дори го отегчаваше. Някак си бих предпочел гнева.
— В Лондон — каза той, едва ли не на себе си, — гробищата са извън границите на града. Така е много по-хигиенично. Имаме специални погребални влакове, които извозват телата. Това е съвременният метод. Това място живее в миналото.
Не казах нищо. Той не заслужаваше привилегиите на моята мъдрост.
Може би за около час момчето изучаваше документите на светлината от слабата свещ, отбелязвайки малки бележки по краищата. Той не ми обръщаше внимание; аз не му обръщах внимание, само дето от време на време изпращах през стаята лек бриз и карах свещта да трепти и да го дразни. В десет и половина той звънна на рецепцията и на безупречен чешки поръча да му донесат агнешко на скара и гарафа вино в стаята. После остави химикалката и се обърна към мен, приглаждайки косата си назад с ръка.
— Сетих се! — казах аз от дълбините на балдахина, където си почивах. — Знам на кого ми напомняш. Това ме тормози, откакто ме призова миналата седмица. Лавлейс! Играеш си с косата точно както правеше той. Не можеше да я остави на мира.
— Искам да говоря за големите на Прага — рече той.
— Това е някаква суета — трябва да е така. Всичкото това масло.
— Ти си виждал големи в действие. Какъв тип магьосник ги използва?
— Смятам, че показва и несигурност. Постоянна нужда да се киприш.
— Винаги ли ги създаваха чешки магьосници? Британски можеше ли да го направи?
— Гладстон никога не си играеше с косата си или нещо друго. Той беше много спокоен.
Момчето примигна; за пръв път проявяваше интерес.
49
Това е една от странните характеристики на Прага: нещо в атмосферата, може би причинено от пет века мрачно магьосничество, изкарва на бял свят ужасяващия потенциал на всеки предмет, независимо колко е обикновен.
50
Разбирате ли какво имам предвид?