Окото на голема

— Смяташ, че някой чешки магьосник причинява неприятностите в Лондон? — казах аз. — Не е задължително да е така.

Той кимна или поне главата му направи рязък жест под огромната шапка.

— Именно. Вътрешен човек трябва да е откраднал окото от колекцията на Лавлейс: някъде има предател. Но знанието за използването му трябва да е дошло от Прага. Никой в Лондон не го е правил досега. Може би нашият шпионин ще може да ни помогне. — Той въздъхна. — Но все пак се съмнявам. Всеки, който би се нарекъл Арлекин, сигурно вече е доста изфирясал.

— Няма да е кой знае колко по-заблуден, отколкото останалите от вас, с вашите глупави фалшиви имена, господин Мандрейк. А аз какво да правя, докато ти се срещаш с този джентълмен?

— Скрий се и оглеждай. На вражеска територия сме и аз няма да се доверя нито на Арлекин, нито на някой друг. И така, това трябва да е гробището. По-добре се промени.

Бяхме стигнали до един чакълест двор, ограден от всички страни от сгради с малки черни прозорци. Пред нас имаше няколко стъпала, които водеха нагоре към отворена метална порта в паянтова метална ограда. Отвъд се издигаше тъмна, назъбена грамада — първите надгробни плочи на старото гробище на Прага.

Това гробище беше малко повече от петдесет квадратни метра, най-малкото в града. И все пак то бе използвано в продължение на много години, отново и отново и това допринасяше за отличителната му миризма. Всъщност, самият брой на погребенията и ограниченото пространство бяха довели до това телата да бъдат закопавани едно върху друго, отново и отново и така нивото на гробището се бе вдигнало с метър и осемдесет над двора около него. Надгробните камъни също бяха много нагъсто, големите — надвиснали над малките, а малките — наполовина заровени в земята. С разхвърляното си пренебрежение към яснота и ред, гробището беше точно типа място, което можеше да обърка подредения мозък на Натаниел53.

— Ами, хайде, давай тогава — рече той, — чакам.

— А, това правиш значи, така ли? Не можах да разбера от тази шапка.

— Превърни се в гнусна змия или плъх, или в каквото си искаш, противно нощно създание. Аз влизам. Приготви се да ме защитаваш при необходимост.

— Нищо не би ми доставило по-голямо удоволствие.

Този път избрах да бъда дългоух прилеп, с кожени крила и рошава глава. Това е гъвкава маскировка, смятам аз — бърза, тиха и доста подходяща за гробище посред нощ. Излетях към разхвърляния пущинак от разхвърляни камъни. Като първоначална предпазна мярка огледах седемте нива: бяха чисти, но толкова напоени с магия, че всяка една вибрираше нежно от спомените на отминали дела. Не забелязах никакви капани или сензори, въпреки че няколкото защитни възела на близки сгради подсказваха, че някакви магьосници все още живееха тук54. Наоколо нямаше никого; в този късен час бъркотията от тесни пътеки в гробището бе празна, потънала в черни сенки. Ръждясалите лампи, закрепени за оградата, излъчваха приглушена светлина. Намерих един надвиснал надгробен камък и елегантно увиснах на него, сгушен в крилата си. Започнах да наблюдавам главната пътека в гробището.