Венец от трева (Част III: Омразата)
- Автор: Маккалоу Колин
- Серия: Господарите на Рим #2
- Год: 1996
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Тодоров
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Венец от трева (Част III: Омразата)». Краткое содержание книги:
„Късмет ли, глупости! — разсъждаваше в същото време той наум. — И Марий, и Сулпиций добре знаят, че ако бяха останали, на мен не ми остава друго, освен да поръчам убийството им. Има нещо, което наистина не мога да си позволя, а то е да проведем публична дискусия на Форума. Те са народните любимци, не аз. И все пак бягството им представлява нож с две остриета. От една страна, си спестявам неудобството да ги убия, но от друга — ще си навлека всеобщата омраза, като ги осъдя на изгнание.“
През цялата нощ войници патрулираха по улиците на Рим, наглеждаха площадите и пазарите. За пръв път на римляни им се случваше да видят толкова огньове, запалени под открито небе, за пръв път в ушите им отекваха тежките стъпки на легионерите. Малцина от жителите на големия град успяха да затворят очи, нищо че до изгрев-слънце навсякъде беше пълно мъртвило. Студът навън още режеше, когато из кварталите тръгнаха глашатаи да съобщят, че всичко е наред и че двамата законно избрани консули са поели в ръце грижата за своите съграждани. Нека римляни знаят, че в два часа след изгрев-слънце консулите ще застанат на рострата, за да говорят пред народа.
Форумът се изпълни с много повече хора, отколкото предполагаше Сула. Дори част от привържениците на Марий и Сулпиций — все хора от втора, трета и четвърта класа — бяха дошли да задоволят любопитството си. Ако пролетариите се криеха из Субура и Есквилина, то цялата първа класа бе заела най-първите редове в публиката; по всяка вероятност и от петата класа бяха предпочели да не се показват.
— Десет-петнайсет хиляди — пресметна Сула, докато тримата с Помпей Руф и Лукул слизаха по Кливус Сацер, водещ от Велия до Форума. Двамата консули носеха официалните си тоги с пурпурен ръб, докато Лукул беше облечен като обикновен сенатор — с бяла тога и една-единствена пурпурна ивица на дясното рамо на туниката си. Никъде не се виждаше и един войник, а цивилните дрехи на тримата напомняха, че всичко, което ще се случва, ще бъде в рамките на закона. — За нас е изключително важно думите ми да бъдат правилно чути и разбрани от всички присъстващи. Искам глашатаите да заемат подходящи места и да предават дословно речта ми на стоящите назад.
Щом излязоха на площада, отпред застанаха ликторите, които разчистваха път сред множеството, а двамата върховни управници побързаха да се качат на трибуната, където вече ги чакаха Флак Принцепс Сенатус и Сцевола Понтифекс Максимус. За Сула и тази среща беше от значение, тъй като откакто войниците му бяха превзели града, той не бе имал случай да разговаря с когото и да било от оределия състав на Сената. Никой не му гарантираше, че хора като Катул Цезар, цензорите, фламен Диалис и тези двамата насреща му ще погледнат с добро око на намесата на войската в работата на гражданските институции и управлението.
Едно беше ясно, никой от тях не се радваше особено. И двамата мъже, които го чакаха на рострата, бяха под една или друга форма обвързани с Марий. Сцевола заради годежа на дъщеря си с младия Марий, Флак — защото ако не беше подкрепата на Марий в негова полза, той нямаше да спечели нито цензорските, нито дори консулските избори преди години. Не му беше сега мястото четиримата да обсъждат в подробности съдбините на държавата, затова пък и Сула не можеше да се допита до мнението им.
— С мен ли сте или не? — попита той лаконично.
Сцевола си пое дълбоко дъх и устата му леко потрепери.
— Да, Луций Корнелий, с теб сме.
— Тогава слушайте внимателно какво ще кажа сега на тълпата. Ако имате съмнения или искате да ми зададете въпроси, ще намерите много от отговорите в речта ми. — Сула погледна по посока на Сената и забеляза на площадката пред входа му Катул Цензор, двамата цензори, Антоний Оратор и Мерула Фламен Диалис. Никой не понечи да му махне, само Катул едва-едва му смигна.
— Слушайте внимателно! — подвикна им Сула и им обърна гръб. Отсега нататък цялото му внимание щеше да бъде насочено към множеството, изпълнило Форума. Когато консулът се бе появил на площада, никой от присъстващите не сметна за нужно да го аплодира; но поне не се намериха и такива, които да го освиркат. Можеше да е сигурен в едно: че хората бяха дошли да го слушат, и то не само по принуда. Войниците си бяха войници, Рим искаше да знае волята на своя господар.
— Народе на Рим, ако има човек, който да съзнава цялата сериозност на моите действия, то това съм самият аз — започна той речта си със спокоен и завладяващ глас. — Знайте, че присъствието на армията в Рим се дължи единствено на моите нареждания, никой друг не може да бъде държан отговорен за това. Аз съм първи консул, получих вашето одобрение чрез законно проведени избори и в рамките на своите правомощия поех командването на римските легиони. Аз доведох армията в Рим, никой не ме е молил или убеждавал за това. Ако мои колеги и подчинени са се обвързали с тези действия, било е единствено по мое нареждане и заповед. Никой не може да се противи на волята на своя консул, дори колегата ми Квинт Помпей Руф. Нека използвам случая да ви напомня за грозното убийство на сина му, тук, насред свещения Форум Романум — убийство, извършено от бандата на Сулпиций.