Венец от трева (Част III: Омразата)

Разбира се, самият пазар бе веднага разчистен. Там, където допреди малко човек не можеше да мине от народ и сергии, сега стоеше строен, цял легион слухтящи войници, които дебнеха откъде ще дойде опасността. Облечен в бойни доспехи, Сула беше яхнал мулето си и гордо се пъчеше встрани от знамето на консулския Втори легион. След като почакаха близо час, войниците най-сетне дочуха шум, който идеше от подножието на хълма и лека-полека заглушаваше гласовете на стълпилите се край площада зяпачи. Шумът ставаше все по-силен и отчетлив и скоро се разбра, че по улицата се придвижват разярени мъже, нетърпеливи да се сбият с някого.

Нахлуха почти едновременно от всички улици и улички, излизащи на Есквилинския Форум. Най-отпред вървяха хората от Сулпициевата „охрана“, следвани от множество роби и освобожденци, които Гай Марий и синът му бяха успели да съберат за отпор, до голяма степен благодарение на Луций Декумий и останалите членове на римските колегии на кръстопътищата. Щом забелязаха правите редици на римските легионери, щом сребърните щандарти заблестяха в очите им, нападателите замръзнаха по местата си. Зад консула стоеше мирно цял отряд от тръбачи и барабанчици, които напълно невъзмутимо — или така поне изглеждаше — чакаха заповедите на своя началник.

— Тръбата да засвири, мечове в ръка, щитове пред гърди! — обърна се към легиона си Сула, както винаги ледено спокоен.

От всички тръбачи един-единствен надигна инструмента пред устата си, но щом звуците на бойния сигнал прокънтяха из площада, мигом им отговори звънтенето на няколко хиляди доспехи. Легионерите извадиха оръжията си, а щитовете на най-предната редица сякаш се сляха в непробиваема стена от желязо.

— Барабаните да забият. Редиците да се стегнат. Очакваме атака.

Гласът на Сула отекна из целия площад — до такава степен се бяха смълчали всички.

Барабаните заиграха в смразяващ ритъм и ударите на палките започнаха да се набиват като с чук в ушите на тълпата. Гладиаторската паплач, скупчила се срещу легионерите, навярно по-малко би се уплашила, ако насреща й излезеше орда крещящи варвари, но равномерното биене на барабаните беше способно да пропъди и последните капчици смелост в душата на Сулпициевите разбойници.

По едно време тълпата изведнъж се разтвори и най-отпред се показа Гай Марий, с меч в ръка, с шлем над очите, с аленочервено наметало около врата — дрехата на римските пълководци. До него стоеше Сулпиций, а зад двамата — младият Марий.

— Атака! — извика мощно Марий и от гърлото му се разнесе див крясък.