Венец от трева (Част III: Омразата)

Никой от площада не смееше повече да се обади — от страх да не изпусне някоя дума. Сула смело пое към кулминационната точка в речта си.

— И все пак, народе римски, всички ние — аз, вие, Гай Марий — трябва да се съобразяваме с действителността, колкото и неприятна да ни изглежда тях. Гай Марий отдавна се беше сблъскал с една подобна, тежка и нерадостна истина. Той отдавна е навлязъл в преклонна възраст, а и здравето му не му позволява да се претоварва и да се отдалечава за дълго от дома си. Това със сигурност не му позволява да застане отново начело на римската армия, да я поведе в поредната кръвопролитна война. Нещо повече, болестта го засегна в главата. Както сами сте се убедили, мозъкът се отличава от всички останали човешки органи и дори тогава, когато тялото изглежда оздравяло, съзнанието остава болно. През последните две години вие често срещахте на улицата един силен и наглед здрав мъж, който се разхождаше с часове из града, плуваше в реката, упражняваше се у дома си. Човек, стараещ се възможно най-скоро да излекува тялото си от коварната болест, която го беше покосила изведнъж. Но той нямаше как да излекува съзнанието си. Именно на тази умствена болест, която отказа да го остави на мира, аз отдавам деянията на Гай Марий през последните няколко седмици. Каквото и да стори той, аз не мога да го съдя заради обичта, която винаги съм таял в душата си към него. Не би трябвало да го съдите и вие. В момента Рим е пред конфликт, способен да засенчи със своите ужаси войната, от която едва излизаме. Над нас е надвиснала военна опасност, много по-голяма от тази, която представляваха свирепите германи. Срещу Рим воюва могъщ владетел, който разполага с добре въоръжена и обучена армия, наброяваща неколкостотин хиляди души. Владетел, който има достатъчно бойни кораби, за да задръсти цяло Егейско море. Владетел, който вече е успял да си спечели благоволението на народи, доскоро закриляни и покровителствани от Рим. Народи, които вместо благодарност ни се изплюха в лицето. Как мислиш, народе римски, аз бих могъл да изпълня дълга си към родината, как бих могъл да устоя на тази опасност, ако ти сам в своето незнание ми отнемаш правото да командвам римската армия, нищо че съм на върха на своята военна кариера, и го предаваш на човек, който отдавна е бил лишен от способностите си на голям пълководец?

Сула нито обичаше дългите речи, нито бе имал случай да се упражнява в ораторство. Умората започваше да взима своето, но когато той се спря отново да изчака глашатаите, успя да превъзмогне и жаждата, изгаряща гърлото му, и напрежението, което караше краката му да потреперват. Внушаваше си, че говори на образа си в огледалото, а не на петнайсет хиляди римляни, чиито реакции никой не можеше да предвиди.