Венец от трева (Част III: Омразата)
- Автор: Маккалоу Колин
- Серия: Господарите на Рим #2
- Год: 1996
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Тодоров
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Венец от трева (Част III: Омразата)». Краткое содержание книги:
Хората му понечиха да се подчинят на заповедта, но пространството беше твърде тясно и нямаше как да се разгърнат с цялата си мощ. Колкото и да натискаха върху легионерите, така и не можаха да ги побутнат нито с крачка. Те ги гледаха с презрение и ги блъскаха на свой ред с щитовете си, без дори да посягат с мечовете.
— Тръбите да засвирят атака — нареди Сула и като се извъртя на седлото си, грабна сребърния орел на Втори легион.
След огромно усилие на волята и единствено за да угодят на своя пълководец — сега, когато дойде време да се прибегне до сила, никой от легионерите не желаеше да пролива кръв — войниците надигнаха мечове и отвърнаха на удара с удар.
При подобна ситуация не беше възможно да се разгръща каквато и да било военна тактика. На Форум Есквилинум въоръжени мъже отчаяно се опитваха да размахат мечовете си и да ударят врага пред себе си. След няколко минути на здраво блъскане Първа кохорта успя да си пробие път до Кливус Субуранус и Викус Сабуци, а Втора веднага я последва. През Есквилинската порта се понесоха една след друга и останалите осем, всяка от които напрягаше докрай мишци, за да изтласка встрани Мариевите доброволци, без да се стига до кръвопролитие. Сула, все така яхнал мулето си, се озърташе дали не може с нещо да помогне, но нямаше кой знае с какво. Предимството му на пълководец се изразяваше в това, че единствен от всички сражаващи се можеше да погледне над главите на войниците и съгражданите си и това, което видя, бе яростната съпротива на жителите от квартала. От прозорците на околните сгради смелите есквилинци неуморно замеряха маршируващите войници с глинени гърнета, дървени дъски, домашна покъщнина или тухли. Той си спомни годините, когато сам бе живял в средите на градската беднотия, и можеше да си обясни какво ги подтиква към такава ярост. Със сигурност имаше такива, които за нищо на света не можеха да приемат нахлуването на легионите в града; но мнозина други просто използваха случая да замерят хората от улицата, без да се страхуват, че някой ще запомни физиономиите им.
— Донесете ми запалени факли! — нареди Сула на аквилифера, чакащ послушно консулът да му върне сребърния орел, за който отговаряше пред легиона.
— Тръби и барабани да засвирят с пълна сила! — заповяда още.
В подобно затворено пространство врявата от инструментите скоро достигна предела на пълното безумие. Всички биещи се замръзнаха неподвижни и Сула използва момента да се обърне към гражданите:
— Ако още някой хвърли нещо от прозореца си, ще запаля града! — извика той с пълно гърло и за да потвърди намеренията си, хвърли главнята в ръката си високо над главата си. Факлата изписа парабола и изчезна в един от близките прозорци. Веднага я последваха още няколко и жителите от горните етажи се изпокриха.
Доволен от лесната си победа срещу съседите, Сула насочи вниманието си отново към полесражението. Сигурен беше, че жителите на съседните сгради са приели думите му насериозно. Сцените на площада можеше да са гротескни, но не се разиграваха заради удоволствието на околните. Ако боят не беше достатъчен да сплаши римляни, то огънят щеше да свърши работа. Градът се плашеше от пожар много повече, отколкото от война.
Извика една от кохортите, които още не бяха влезли в сблъсъка, и нареди на войниците да слязат по Викус Сабуци, да свият вдясно по Викус Собриус, пак вдясно по Кливус Субуранус и да притиснат биещата се паплач откъм гърба.
Това се оказа повратният миг в сражението. Недисциплинираната тълпа се обърка, щом легионерите я удариха в тил. Колкото и да обещаваше Марий на робите си, че ако се бият мъжки, ще получат свободата си, колкото и Сулпиций — той не беше страхливец — да се бореше начело на ариергарда и с помощта на младия Марий да осигуряваше отстъплението, доброволците повече не желаеха да се сражават. Най-накрая тримата предводители на тълпата на свой ред се измъкнаха и като хукнаха да се спасяват от войниците на Сула, скоро изчезнаха надолу по Кливус Пулиус. Консулът остана господар на бойното поле, без да изпуска сребърния орел от ръце.
При храма на Телура в Карина — пред светилището се отваряше свободно пространство — Марий се опита да прегрупира силите, с които разполагаше, и да ги върне в боя. Но робите си бяха роби, много от тях се уплашиха и като захвърлиха мечове по улицата, хукнаха да се спасяват на Капитолия. Дори в уличен бой войниците се оказаха на ниво.
Когато Марий, синът му и Сулпиций изведнъж изчезнаха от полесражението, съпротивата окончателно секна. Сула подкара мулето си надолу по Викус Сандалариус и излезе на просторната, блатиста поляна встрани от Карина — там, където се кръстосваха Вия Сакра и Вия Триумфалис. Уверил се в победата, консулът се спря и даде знак на музиката да свири сбор. Няколкото войници, които центурионите бяха заловили да крадат, бяха отведени лично пред върховния началник.