Смърт край Змийската река

За награда не само бе получил две чаши от прясно свареното кафе в ресторанта на Джоуни, но дори го бяха нахранили с яйца, бекон и пържени картофи още преди да отворят.

А сега клечеше и си играеше на детектив. Тъй като нямаше никакъв личен опит във влизането с взлом, не можеше да е абсолютно сигурен дали някой не бе насилвал ключалката, но не забеляза никакви следи от подобно действие.

Зачуди се дали да не престъпи желанието на Рийс и да не се обади на шерифа. Но пък не смяташе, че Рик може да стори нещо повече от това, което той правеше в момента.

А и ставаше дума за доверие. Рийс му имаше доверие, а ако се обадеше на Рик, щеше да я предаде.

Твърдеше, че е влюбена в него, но не трябвало да се чувства задължен. Жени! Просто смесваше секса и приятелството с любов. На всичкото отгоре бе уязвима заради кошмарните си преживелици. А и все още не бяха минало — продължаваха да й се случват странни неща.

Броуди се изправи и извади ключа, който Рийс му бе дала. Вторачи се в него замислено.

Какво трябваше да направи?

Отключи вратата и влезе в апартамента.

Във въздуха се носеше леко ухание. Ароматът на Рийс. Би го познал навсякъде. Откри, че е учудващо вбесен задето някой друг бе влизал в дома й и бе доловил същия аромат.

Светлината от прозорците падаше върху голия под, вехтите мебели и яркосиньото одеяло, което Рийс бе купила за тясното си легло.

Смяташе, че тя заслужава нещо по-добро. Вероятно би могъл дай помогне, да й даде малко пари, за да си купи килим и боя, за бога.

Плъзгаш се по наклона, Броуди, възпря се сам. Купиш ли килим на жена, тя после ще очаква венчален пръстен.

Е, Рийс поне се радваше на гледка, която не можеше да се купи с пари. Кой се нуждаеше от килими и картини, когато виждаше през прозореца си величествените планини, а езерото бе точно пред прага му?

Броуди изключи лаптопа и го прибра в чантата, за да го вземе със себе си. Рийс се нуждаеше от поне още една нощ вън от апартамента си. Нямаше да е лошо вещите й да са си при нея.

Лениво отвори чекмеджето на малкото бюро, което Джоуни бе дала на Рийс. В него откри два остри молива, счупени на равни половини, черен маркер и тънко кожено албумче, в каквото хората носеха снимки на децата или кучетата си. Отвори го любопитно.

Снимка на интелигентна възрастна жена, седнала на пейка в идеално поддържана градина. Лицето й бе зачертано с голямо черно Х. Имаше и други. Същата жена в бяла риза и черен панталон държеше пуделче с размера на пощенска марка. Двойка в дълги готварски престилки, група хора, вдигнали чаши с шампанско. Мъж с широко разперени ръце, застанал пред огромна фурна.

Всяко лице бе зачертано с Х.

На последната снимка Рийс стоеше сред голяма група хора. Броуди реши, че снимката бе направена в ресторанта, където бе работила. „Манео“. Нейното лице бе единственото, което не бе зачертано, и грееше в широка усмивка.

Под всички останали от снимката бе написано с печатни букви „Мъртъв“. А под лика на Рийс пишеше „Луда“.

Броуди се зачуди дали Рийс вече бе видяла снимките. Надяваше се да не е. Прибра албумчето в джоба на компютърната чанта. Щеше да го извади по-късно и да реши как да действа, когато се прибере у дома.