Камъкът на раздялата
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: memory, sorrow and thorn #2
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-536-3
- Переводчик: Георги бенев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Камъкът на раздялата». Краткое содержание книги:
— Разбира се — отвърна Бинабик. — Нали ти изслуша нашите молитви.
Римърсгардецът извади Дървото изпод ризата си и застана до гроба на Хейстън. Димът още продължаваше да се издига. Слудиг започна:
— Нашият Господ да те закриля
и Усирис, единственият Му Син, да те въздигне,
да те отнесе до зелените долини
на владенията си,
където душите на добрите и праведните пеят
от хълмовете
и има ангели в дърветата,
що пеят радостно с гласа на Бога.
Нека Изкупителят да те закриля
от всякое зло
и нека душата ти намери вечен мир
и несравним покой за сърцето.
Слудиг положи Дървото си върху камъните, после се върна да застане до Саймън.
— Нека кажа едно последно нещо — обади се Бинабик, като повиши глас. Повтори същите думи и на канукски, така че хората от народа му се заслушаха внимателно. — Това бе първият ден от хиляда години, когато кануки и утку — тролове и равнинци — се биха на една и съща страна и паднаха заедно. Омразата и ненавистта срещу врага ни доведоха до това, но ако народите ни могат да застанат заедно в битката, която предстои — най-великата, но вероятно и последна битка — тогава смъртта на приятелите ни няма да е напразна. — Той се обърна и повтори думите си за своите съплеменници. Те закимаха и удариха с копията си по земята. Някъде нагоре по склона Куантака започна да вие и скръбният й глас отекна по цялата планина.
— Нека да не ги забравяме, Саймън — каза Бинабик, докато другите кануки се качваха на овните. — Нито тях, нито никой от другите, които вече са умрели. Нека черпим сили от това, че са отдали живота си, понеже ако се провалим, те вероятно ще са щастливци в сравнение с нас. Можеш ли да ходиш?
— Мога — отвърна Саймън. — Слудиг ще ми помага.
— Днес няма да яздим дълго, тъй като вече е късно — каза тролът и присви очи към бялото петно на слънцето. — Но трябва да бързаме. Загубихме почти половината си спътници в битката с великаните. На запад планините на Краля на бурите са пълни с такива същества, а не можем да знаем дали няма и още наблизо.
— Още колко време остава, докато приятелите ти поемат по собствения си път — попита Слудиг, — за да отидат при Езерото на Синята кал, за което говориха твоите господари?
— Това е още една причина за тревога — каза Бинабик сериозно. — Още един или два дни, и ще останем само трима в Пустошта. — Той се обърна, защото запъхтяната Куантака го побутна с широкия си нос. — Четирима, ако ми простите — допълни той, но не се усмихна.
Саймън се чувстваше празен, толкова празен, че вятърът сякаш свиреше през него. Още един приятел си бе отишъл и дом бе просто дума.
9. Студ и проклятия
Следобедът си отиваше. Дрипавите спътници на Джосуа се бяха скупчили под плетеница от върби и кипариси в една покрита с мъх долчинка, някога била речно корито. Тънка кална струйка минаваше през средата — това бе всичко, което бе останало от рекичката. Над тях се издигаше неравен склон, скрит зад гъстите дървета.
Бяха се надявали да са на върха, когато слънцето залезе — защитна позиция, по-добра от всичко, което биха могли да намерят, но вече бе сумрак, а напредъкът им бе сведен до пълзене.
Или бяха познали, мислеше Деорнот, и норните действително се опитваха да ги подкарват, а не да ги убият, или бяха наистина големи късметлии. През целия ден хвърчаха жилещи орляци стрели. Някои ги бяха улучили, но нито една от раните не беше смъртоносна. Айнскалдир бе ударен под шлема — дълбока рана над окото, която кървеше през целия дълъг следобед. Вратът на Изорн бе одраскан от друга стрела, а на ръката на лейди Воршева имаше дълга кървава резка.
Изненадващо, Воршева изглеждаше почти незасегната от раната си — уви я с лента от парцаливата си пола и продължи да върви, без да се оплаква. Деорнот бе впечатлен от тази проява на смелост, но и се бе замислил дали тя не е показател за опасна и отчаяна незаинтересованост. Воршева и принц Джосуа явно не си говореха и тя се въсеше, когато принцът бе наблизо.
Джосуа, отец Странгиард и херцогиня Гутрун не бяха ранени и веднага щом спряха тук от изтощение, и тримата се заеха да превързват рани. В момента свещеникът се грижеше за Таусър, който се бе разболял по време на прехода; двамата други преглеждаха раните на Сангфугол.
„Дори ако норните не искат да ни убият, очевидно смятат да ни спрат — помисли си Деорнот, докато потриваше болящия го крак. — Може би вече не ги интересува дали носим някой от Великите мечове, или може би шпионите им са казали, че не носим. Но тогава защо просто не ни убият? Да не би да искат да пленят Джосуа? И какво да правим? По-добре ли е да ни набучат със стрелите си, или да ни пленят, отколкото да се обърнем срещу тях и да се бием до смърт?“