Камъкът на раздялата
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: memory, sorrow and thorn #2
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-536-3
- Переводчик: Георги бенев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Камъкът на раздялата». Краткое содержание книги:
Но дали имаха избор? Норните бяха просто сенки в гората. Докато имаха стрели, белоликите преследвачи можеха да правят каквото пожелаят. Какво можеха да сторят хората на Джосуа, за да ги принудят да се бият?
Над влажната пръст бързо се вдигаше мъгла и забулваше дърветата и камъните, все едно хората на Джосуа бяха хванати в някакъв междинен свят, който разделяше живота и смъртта. Един бухал прелетя над главите им като сив призрак.
Деорнот с мъка се изправи и отиде да помогне на Странгиард. Принцът се присъедини към тях — наблюдаваше как свещеникът попива трескавото чело на Таусър с кърпата си.
— Жалко… — започна Странгиард, без да поглежда нагоре. — Жалко е, искам да кажа, че мъглата е навсякъде, а почти нямаме чиста вода. Дори и земята е мокра, но това не ни върши работа.
— Ако и тази нощ е толкова влажна и студена като предишната — каза Деорнот и хвана ръката на Таусър, когато старецът раздразнено стисна кърпата, — ще можем да изстискаме дрехите си и да напълним Кинслах.
Джосуа се намръщи.
— Не бива да прекарваме нощта тук. Трябва да стигнем до по-високо място.
Деорнот се вгледа внимателно в него. Принцът не проявяваше признаци на по-раншната си апатия — всъщност очите му блестяха. Като че ли се връщаше към живота тъкмо когато всички около него умираха.
— Но как, принце? — попита Деорнот. — Как можем да завлечем изтощените си тела нагоре по този склон? Дори не знаем колко е висок.
Джосуа кимна, но продължи:
— Въпреки всичко трябва да го изкачим преди мръкнало. Иначе малките възможности за съпротива, които сме запазили, ще са безполезни, ако ни връхлетят отвисоко.
Айнскалдир приклекна до тях; жестокото му лице бе омазано с петна засъхнала кръв.
— Ех, защо не ми дойдат по-близо! — Той поклати брадвата си и се изсмя горчиво. — Ако се покажем, ще почнат да стрелят. Нали виждат по-добре от нас в тъмното.
— Трябва да се изкачим по склона всички вкупом — каза принцът. — Сгушени един до друг като уплашен добитък. Онези, които са от външната страна, ще увият ръцете и краката си с всички дебели дрехи, които имаме.
— Значи да се правим на мишена, която не може да се пропусне? — изръмжа Айнскалдир.
Джосуа рязко се обърна към него.
— Ти не си отговорен за живота на хората тук, Айнскалдир. Аз съм! Ако искаш да се биеш по твой си начин, тръгвай! Ако решиш да останеш с нас, замълчи и прави това, което кажа.
Всички замълчаха в очакване. Римърсгардецът за миг се вгледа в Джосуа с празни очи, челюстта му мърдаше. После се усмихна с мрачно възхищение и каза само:
— Хайа. Да, принц Джосуа.
Принцът сложи ръка на рамото на Деорнот.
— Дори когато надеждата си е отишла, не можем да направим нищо друго, освен да продължим да се борим…
— Все още има надежда, ако се вслушате в нея.
Деорнот се обърна: очакваше да зърне до себе си херцогиня Гутрун — думите като че ли бяха изречени от възрастна жена, — но Гутрун се грижеше за арфиста Сангфугол и бе прекалено далеч, за да е проговорила тя.
— Кой говори? — попита Деорнот, огледа се и извади меча си. Мъжете до него мълчаха, усетили тревогата му. — Попитах, кой говори?
— Аз — съвсем делнично отвърна гласът. — Не исках да ви сваря неподготвени. Има надежда, казах. Идвам като приятел.
— Номера на норните! — озъби се Айнскалдир, стисна брадвата си и се огледа, за да открие източника на гласа.
Джосуа вдигна ръка, за да го спре, и попита:
— Ако си приятел, тогава защо не се покажеш?
— Защото не съм свършила да се променям и не искам да ви плаша. Вашите приятели са и мои приятели — Моргенес от Хейхолт, Бинабик от Ийканук.
При думите на невидимото същество Деорнот настръхна. Да чуе тези имена тук, насред непознатата Алдхеорте!
— Коя си ти? — извика той.
В сенчестия храсталак се чу шумолене и някаква фигура със странна форма пристъпи към тях през издигащата се мъгла. Не, осъзна Деорнот, имаше две фигури — една голяма и една малка.