Камъкът на раздялата
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: memory, sorrow and thorn #2
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-536-3
- Переводчик: Георги бенев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Камъкът на раздялата». Краткое содержание книги:
— Саймън! — извика Слудиг, останал почти без дъх. — Бягай! Аз… не мога… — Косматата бяла ръка на великана замахна и римърът се дръпна назад и падна извън обсега й. Отвори уста да извика на Саймън още веднъж, но трябваше да се хвърли на една страна, за да избегне покосяващия обратен замах. Кръв бе оплискала русата брада на северняка и жълтата му коса. Шлема му го нямаше.
Саймън бързо се огледа и видя едно тролско копие. Грабна го и заобиколи великана, чиито почервенели очи бяха съсредоточени единствено върху Слудиг. Косматият гръб на съществото се издигна пред него като бяла стена. Миг по-късно, още преди да има време да се изненада от себе си, Саймън подскочи напред по хлъзгавите камъни и с все сила заби копието в наквасената с кръв козина. Сътресението от удара премина по ръцете му и разтрака зъбите му и за миг той се строполи безсилно върху широкия гръб на великана. Чудовището отметна глава с вой и се замята, понеже Слудиг също го нападна отпред с копието си. След секунда звярът залитна и събори римъра на земята.
Като кашляше кръв, чудовището се изправи над Слудиг и вдигна боздугана си с една ръка — с другата притискаше рукналата от корема му кръв. Побъркан от бяс, че това отвратително същество може да убива дори когато собственият му живот изтича, Саймън сграбчи с едната си ръка козината му, а с другата копието, което стърчеше от гърба на великана, и се изкатери по гърба му. Огромното треперещо тяло вонеше на мокра козина и развалено месо. Грамадните ръце с остри нокти се размахаха и зашляпаха, за да намерят досадното насекомо, кацнало на гърба на чудовището, дори и след като Саймън заби канукския си нож до дръжката в гърлото на великана, точно под кривата челюст. Миг по-късно го сграбчиха и захвърлиха пръсти с дебелината на китки.
Заточи се миг на безтегловност; небето бе напукана вихрушка от сивобяло и най-бледо синьо. След това Саймън се удари в земята.
Гледаше един кръгъл камък, само на педя от носа си. Не усещаше крайниците си, тъй като тялото му бе отпуснато като обезкостена риба, не можеше да чуе никакви звуци, само глухото бучене в ушите си и някакви тънки писъци, които може и да бяха гласове. Камъкът лежеше пред него, кръгъл и твърд, неподвижен. Беше пресечен с бяло-сив гранит, може би лежал тук, откакто самото Време е било младо. Нямаше нищо особено в него. Бе просто едно парче от костите на земята, чиито груби ръбове бяха изгладени от безкрайните векове вятър и вода.
Саймън не можеше да помръдне, но можеше да се взира в неподвижния, великолепно маловажен камък. Лежа и го гледа много дълго; не усещаше нищо, освен празнота на мястото на тялото си. Камъкът започна да блещука, отразявайки и най-бледите проблясъци на залеза.
Най-после дойдоха — когато луната Седа се появи и бледото й лице надникна през мъглата и сумрака. Малки нежни ръце го вдигнаха и го сложиха на едно одеяло. Понесоха го надолу по склона и го сложиха до пращящия огън. Саймън се взираше в луната, която се изкачваше все по-високо в небето. Бинабик дойде при него и му заговори успокоително с тих глас, но думите като че ли бяха безсмислени. Тролът напяваше странни, повтарящи се песни, а други тролове превързваха раните на Саймън и слагаха хладни компреси на челото му. После Бинабик му поднесе купа с нещо топло и държеше отпуснатата му глава, докато горчивата течност се стичаше в гърлото му.
„Сигурно умирам — помисли си Саймън. Изпита някакво успокоение при тази мисъл. Изглеждаше, като че ли душата му вече е напуснала тялото, понеже не чувстваше почти никаква връзка с плътта си. — Иска ми се първо да бях излязъл от снеговете — да си бях отишъл вкъщи…“
Замисли се за един друг миг на спокойствие като това, което изпитваше в момента: мигът, когато се бе изправил пред Игджарджук, тишината, която като че ли бе обгърнала целия свят, безвременното време, когато бе замахнал с меча и черната кръв бе избликнала като фонтан.
„Но този път мечът не ми помогна…“ Беше ли загубил някакви свои качества, откакто напусна Урмшайм? Или просто Трън бе непостоянен, като вятъра и времето?
Припомни си един топъл летен следобед от живота си в Хейхолт — как слънчевата светлина се пречупваше през високите прозорци на стаите на доктор Моргенес и мързеливо носещите се прашинки блещукаха като движещи се искри.
„Никога не прави дома си на едно място — му бе казал старецът през онзи ден. — Направи си дом в собствената си глава. Ще намериш онова, което ти е необходимо, за да го обзаведеш — спомени, приятели, на които можеш да вярваш, любовта към учението и други подобни неща. По този начин и домът ти ще ходи с теб, където и да отидеш…“