Камъкът на раздялата

Гелое извади от торбата си факла, подаде я на Айнскалдир и спря възраженията му, като присви жълтите си очи и каза:

— Запали я. Ще ни трябва поне малко светлина там, където отиваме.

На двеста метра пред тях коритото на потока изчезваше в тъмнина — навлизаше в огромна дупка в хълма: овален вход, чиито излъскани камъни бяха почти изцяло покрити с полепнал килим от мъх.

Айнскалдир удари кремък в брадвата си, изби искри и запали факлата. На жълтата й светлина се видяха още камъни — блестяха бледо около обраслия вход. Огромни стари дървета растяха на склона над арката, вплели корените си в камъните и извисили се в стремежа си към слънцето.

— Тунел през целия хълм? — ахна Деорнот.

— Старият народ са били могъщи строители — каза Гелое, — но нищо не е по-добро от това, което са построили около нещата, които вече били изникнали от земята, така че градът да живее заедно с гората и планината.

Сангфугол се изкашля и прошепна:

— Изглежда… като къща на призраци.

Гелое се засмя:

— Дори и да е така, не са те мъртъвците, от които трябва да се страхувате. — Като че ли щеше да каже още нещо, но внезапно се чу съскане и тъп удар и една стрела затрептя в ствола на един кипарис съвсем близо до главата на Айнскалдир.

— Вие, които искате да избягате — извика студен глас: отекна така, че бе невъзможно да се разбере откъде идва. — Предайте се веднага. Досега ви пожалихме, но не можем да ви позволим да преминете. Ще ви унищожим до един.

— Ейдон да ни пази! — изхлипа херцогиня Гутрун, огромната й смелост най-после й бе изневерила. — Спаси ни, Господи! — Тя се смъкна на колене на мократа трева.

— Стрелят по факлата! — викна Джосуа. — Загаси я, Айнскалдир.

— Не! — намеси се Гелое. — Никога няма да намерите пътя в тъмното. — После извика високо: — Хикеда’йей, знаете ли коя съм аз?

— Да, познаваме те, старице — отвърна гласът. — Но каквото и уважение да си заслужавала, то бе загубено в момента, в който присъедини съдбата си към съдбите на тези смъртни. Светът можеше да продължи да се върти и да те остави необезпокоявана в самотната ти къща… но ти не пожела да стоиш настрани. Сега ти също си бездомна и трябва да ходиш гола като рак без черупка. Ти също може да умреш, старице.

— Загаси факлата, Айнскалдир — заповяда Джосуа. — Можем да я запалим, когато стигнем на безопасно място.

Римърсгардецът се вгледа за момент в принца. Беше тъмно и ако не бе подскачащият пламък на факлата, Джосуа никога не би го видял как се усмихва.

— Не чакайте твърде дълго, преди да ме последвате — бе всичко, което каза Айнскалдир. Миг по-късно вече тичаше надолу по коритото на реката към огромната арка, а пламъкът бе вдигнат високо над главата му. Една стрела изсвистя покрай спътниците му и римърът, вече само подскачащо петно светлина, се присви и отскочи.

— Тръгвайте! Ставайте и тичайте! — изкрещя Джосуа. — Помогнете на по-слабите! Тичайте!