Камъкът на раздялата

— Бинабик! — изкрещя Саймън. — Великани!

Един от гигантите вдигна една канара и я запрати към тях. Тя се превъртя няколко пъти, подскачаше по склона като преобърната каруца. Тролските копия прорязаха въздуха към нападателите, а огромният камък изхрущя покрай Саймън и се заби в най-близките редици на троловете. Ужасеното блеене на овните и стенанията на ранените и умиращи ездачи отекнаха над мъгливия склон. Замаяният Саймън стоеше като вцепенен. Една огромна фигура се издигна над него. Докато черната сянка на сопата се спускаше, Саймън чу някой да го вика, после го блъснаха настрани и той се просна по очи на камъните.

Миг по-късно вече се препъваше през мъглата. Хунен се появяваха и пак изчезваха, огромни сенки, на моменти почти невидими във вихрещия се сняг.

Някакъв истеричен, ужасен глас му крещеше да бяга, да се скрие, но бе някак заглушен и неясен, като че ли главата му бе пълна с памук. По ръцете му имаше кръв, но той не знаеше чия. Разсеяно ги избърса в дрехата си и посегна да извади канукския си нож.

Няколко трола, стиснали копия, подкарваха овните си нагоре по склона. Мучащата им цел замахна с косматата си ръка, дебела като дървесен ствол, и помете най-предните от седлата. Тролове и животни се търкулнаха надолу като потрошени кукли, но следващите нападатели пронизаха обкръжения великан с пет-шест копия в гърдите и той изрева и се закашля.

Саймън мерна Бинабик надолу по склона — тролът скочи от Куантака, която се хвърли между въртящите се сенки на друга схватка. Бинабик пъхна стреличка в кухата си тояжка — стреличка с отровен връх, както Саймън знаеше, — но още преди младежът да успее да направи дори и крачка към приятеля си, някой го блъсна силно и се строполи в краката му.

Бе Хейстън — лежеше по очи на камъните и мечът Трън стърчеше над раницата му. В същия миг някой нададе вой, Саймън се обърна и видя Слудиг — отстъпваше заднешком към него по нестабилния склон и мушкаше с дългото тролско копие един великан, чиито ядни писъци разтърсваха небето. Белият търбух и ръцете на великана бяха осеяни с алени цветя от кръв, но и Слудиг бе окървавен — лявата му ръка изглеждаше така, все едно я е потопил в купа с червена боя.

Саймън се наведе, сграбчи Хейстън и го разтърси, но той не помръдна. Младежът хвана дръжката на Трън и го измъкна. Мечът бе студен като слана и тежък като броня на кон. Като проклинаше от яд и страх, Саймън се опита да го вдигне, но не успя дори да помръдне върха му от земята.

— Усирис, къде си!? — викна той и пусна оръжието. То падна тежко на земята, като откъртил се от стена камък. — Помогни ми! Каква е ползата от този проклет меч!? — Той отново опита, с молитва за Божията помощ, но Трън лежеше на земята, прекалено тежък за него.