Камъкът на раздялата

— В тази част на света — каза по-високата, с нещо като изненада в резкия си глас, — съм известна като Гелое.

— Валада Гелое! — ахна Джосуа. — Мъдрата жена! Бинабик ни разказа за теб.

— Някои казват мъдра жена, други казват вещица — отвърна тя. — Бинабик е малък, но любезен. Обаче за такива неща можем да говорим и по-късно. Сега се стъмва.

Не бе висока, нито особено едра, но в стойката й имаше нещо, което намекваше за сила. Късо подстриганата й коса бе предимно сива, а носът й бе извит, с лека гърбица. Най-впечатляващото бяха очите й — широки и с тежки клепачи, те лъщяха с особен жълт отблясък, който напомняше на Деорнот за ястреб или сова. Бяха толкова стряскащи, че му трябваше известно време да забележи малкото момиченце, което тя държеше за ръка.

Беше съвсем малко, на осем или девет години, и бледо. В очите му, макар да бяха тъмнокафяви, имаше доста от загадъчната сила, искряща от очите на старата жена. Но взорът на Гелое сграбчваше вниманието като стрела на опъната тетива, а малкото момиче гледаше втренчено в празнотата като сляп просяк.

— С Лелет дойдохме да се присъединим към вас — каза Гелое, — а и да ви водим, ако можем, поне за кратко. Ако се опитате да изкачите този хълм, някои от вас ще умрат. И нито един няма да достигне върха.

— Откъде знаеш? — попита Изорн объркано. Не бе единственият объркан.

— Знам. Норните не искат да ви избият: това е очевидно. Иначе група пешаци, като вашата, не би изминала и една десета от вашия път. Но ако пресечете този хълм, ще навлезете в територия, в която Хикеда’я не могат да ви последват. Ако има някои от вас, които не са им нужни живи — със сигурност не всички сте ценни за тях, ако това въобще е причината норните да ви пуснат толкова надалеч, те ще поемат риска да се опитат да убият онези, без които може да се мине, за да уплашат останалите и те да слязат от склона.