Небесносини грехове

Беше отрязал косата си.

Помнех усещането й по ръцете си, коприненото й докосване по тялото ми, как се изсипваше около лицето му, когато се надвесваше над мен. Ричард лежащ под тялото ми, косата му като плътен облак по възглавницата, докато очите му губят фокус и тялото му потъва в моето.

Седях на леглото си, плачеща, когато на вратата се почука. Бях си обула дънките, но отгоре бях стигнала само до сутиена.

- Минутка - гласът ми бе само леко дрезгав.

Навлякох червената тениска над черните дънки. Започнах да казвам „Влез", когато се сетих че може да е Ричард. Не много вероятно, след като беше в безсъзнание само преди минути, но не можех да се пробвам.

- Кой е?

- Натаниел.

- Влез.

Разтърках очи и обърнах гръб на вратата, докато оглеждах презраменния си кобур и се чудех какво съм направила с колана си. Коланът ми трябваше, за да го прекарам през кобура.

Къде по дяволите, ми беше колана?

- Полицията е на телефона - каза той с тих глас.

Само поклатих глава.

- Не мога да си открия колана.

- Аз ще ти го намеря - каза той. По гласа му разбрах че вече е влязал в стаята. Не го бях чула да се движи. Сякаш не чувах всички звуци, сякаш ми се губеха моменти.

- Какво не ми е наред? - не бях планирала да го казвам на глас.

- Ричард е тук - Натаниел го каза така, сякаш това обясняваше всичко. Продължавах да клатя глава, опитвайки се да прекарам пръсти през косата си. Беше заплетена. Не бях използвала шампоан, да не говорим за балсам. Щеше да е истинска плетеница, когато изсъхнеше.

- По дяволите!

Той ме докосна по рамота и аз се дръпнах рязко настрани.

- Не, не бъди мил с мен. Ако си мил, ще се разплача.

- Искаш ли да съм злобен, това ще те накара ли да се чувстваш по-добре? Въпросът беше толкова странен, че ме накара да го погледна. Все още носеше шортите за бягане, в които беше напуснал стаята, но беше разплел косата си и я беше сресал като блестяща кестенява завеса. Случаен лъч светлина блестеше в нея. Знаех какво беше чувството, когато цялата тази коса се стичаше по тялото ми. Беше толкова гъста, толкова тежка, че предизвикваше звук като от суха вода, когато се спускаше около мен.

Винаги си бях отказвала всичко, което Натаниел можеше да предложи. Винаги се бях отдръпвала от насладата, която всяка част от тялото му можеше да достави.

Думите на

Джейсън отново надвиснаха над мен. Че не се бях отдала напълно на никой. Че отказвах по нещо на всички. Бях отказала големи части от себе си на Натаниел. Повече отколкото кой да е друг мъж в живота ми, той беше този, на когото бях отказала най-много, защото не вярвах че ще го задържа. Щом успеех да поставя под контрол ardeur, нямаше да имам нужда ежедневно от pomme de sang. Щом се научех да храня ardeur от разстояние, като Жан-Клод, щях да спра да използвам pomme de sang. Не е ли така?