Сянка и кост
- Автор: Бардуго Лей
- Серия: Гриша #1
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Переводчик: Анелия Янева
- Жанр: Роман, новелла
Электронная книга - «Сянка и кост». Краткое содержание книги:
– Женя, възможно ли е да пратя известие до царя? Сигурна съм, че той не знае какво замисля Тъмнейший. Той...
– Царят е болен, Алина – прекъсна ме тя. – Сега Аппарат управлява вместо него.
Сърцето ми се сви. Спомних си какво бе казал Тъмнейший за Аппарат, когато видях свещеника за първи път: „От него има полза“.
Но свещеникът говореше не само за детрониране на царе, а и на Тъмнейший. Нима се бе опитвал да ме предупреди? Ех, де да не бях толкова страхлива. Само ако го бях изслушала по-внимателно. Ето още нещо в дългия списък с моите покаяния. Нямах представа дали Аппарат просто е верен на Тъмнейший, или козните му се простират много по-надалеч. Но сега вече нямаше как да разбера.
Надеждата, че царят ще прояви воля и желание да се противопостави на Тъмнейший, беше съвсем крехка, но именно тя ме крепеше през последните дни. А сега и тя беше отлетяла.
– Ами царицата? – попитах с последна искрица оптимизъм.
По устните на Женя пробяга дяволита усмивчица.
– Царицата не може да напуска покоите си. Заради собствената ù безопасност, разбира се. Заразно е, както разбираш.
Чак сега си дадох сметка в какво бе облечена Женя. Първоначално бях толкова стъписана от появата ù и така потънала в мисли, че не обърнах внимание. Женя носеше червено. Цвета на Корпоралки. Краищата на ръкавите ù имаха синя бродерия – такова съчетание досега не бях виждала.
По гърба ми плъзна мраз. Какъв дял имаше Женя във внезапната болест на царя? Каква цена беше платила, за да се сдобие с цветовете на Гриша?
– Ясно – пророних тихо.
– Опитах да те предупредя – каза с известна тъга тя.
– Значи си била наясно с кроежите на Тъмнейший, така ли?
– Носеха се слухове – притеснено промърмори тя.
– Всичко е истина.
– Значи така е било писано.
Впих поглед в нея. След малко тя сведе очи към скута си. Пръстите ù мачкаха и оглаждаха гънките на кафтана.
– Давид се чувства ужасно – прошепна. – Смята, че е допринесъл за унищожаването на цяла Равка.
– Вината не е негова – изсмях се кухо. – Всеки от нас допринесе с по нещо за свършека на света.
Женя ме изгледа остро.
– Едва ли наистина го вярваш. – По лицето ù се изписа покруса. Дали и това не беше някакво предупреждение?
Сетих се за Мал и за заплахите на Тъмнейший.
– Не – отвърнах с празен поглед. – Разбира се, че не.
Виждах, че не ми повярва, но въпреки това челото ù се проясни и тя ми се усмихна със своята мека и красива усмивка. Приличаше на изографисаната икона на някоя светица, а лъскавата бакърена коса правеше ореол около главата ù.
Тя се надигна да си ходи и докато я изпровождах, пред погледа ми отново се явиха тъмните очи на елена, които виждах всяка нощ в сънищата си. – Не зная дали това вече има значение – казах, – но предай на Давид, че му прощавам. „И на теб също прощавам“ – добавих мислено. И наистина го чувствах. Защото знаех какво е най-после да си намериш мястото на този свят.
– Ще му предам – тихо рече тя. После се обърна и изчезна в нощта. В последния момент успях да зърна, че красивите ù очи са пълни със сълзи.
ГЛАВА 21
ПОРАЗРОВИХ ОТТУК-ОТТАМ вечерята си, после пак се върнах на походното легло и взех да прехвърлям през ума си онова, което ми каза Женя. Целият ù живот досега беше преминал в отшелническото уединение на Ос Олта, разкъсван между света на Гриша и дворцовите интриги.
Тъмнейший я беше уредил на това място, преследвайки собствените си цели, и сега ù се отплащаше за нейните услуги. От сега нататък тя нямаше да бъде принудена да обслужва капризите на царя и царицата, нито щеше да носи цветовете на прислугата. Но Давид страдаше от угризения. А може би не само той, но и останалите. Техният брой сигурно щеше да нарасне, когато Тъмнейший отприщеше силата на Долината на смъртната сянка. Макар че тогава щеше да е твърде късно.
Появата на Иван при входа на шатрата ме откъсна от мислите ми.
– Ставай – заповяда. – Той иска да те види.
Стомахът ми нервно се сви, но все пак станах и тръгнах подире му. Щом излязохме от шатрата, плътно ни наобиколи охрана, която ни конвоира по късия път до покоите на Тъмнейший.
Когато забелязаха Иван, опричниците на стража при входа отстъпиха настрани. Сърцеразбивачът кимна по посока на шатрата.
– Влизай – нареди с нагла усмивка. Отчаяно ми се прищя да залича с един шамар отракания му и многозначителен поглед, но само вирнах глава и минах покрай него.
Тежката копринена завеса на входа се спусна зад гърба ми. Пристъпих няколко крачки напред, после спрях, за да събера кураж. Шатрата беше просторна и се осветяваше от мъждивия светлик на лампите. Подът бе покрит с килими и кожи, а по средата в голям сребърен мангал припукваше огън. Високо над него, в тавана на шатрата, имаше отвор, през който излизаше димът и откъдето се подаваше къс нощно небе.