Сянка и кост

КОГАТО ИВАН МЕ ВЪРНА В МОЯТА ШАТРА , зората вече се прокрадваше над Крибирск. Седнах върху походното легло и се втренчих пред себе си, без да виждам. Усещах крайниците си странно натежали, а главата – празна. Все още седях така, когато пристигна Женя.

Тя ми помогна да измия лицето си и да се преоблека в черния кафтан, с който бях на зимния бал. Гледах мрачната коприна и ми се искаше да я раздера на парчета, но не можех да помръдна; ръцете ми висяха безволево край тялото.

Женя ме настани в изрисувания стол. Седях неподвижно, докато тя подреждаше косата ми на букли и осморки, прикрепени със златни фиби, за да се вижда още по-добре нашийникът на Морозов.

Когато приключи, тя опря буза о моята и ме отведе при Иван, слагайки ръката ми в неговата, сякаш бяхме младоженци. Никой не отрони дума.

Иван ме отведе в шатрата на Гриша, където заех мястото си до Тъмнейший. Знаех, че моите приятели ме оглеждат, одумват ме и се питат какво не е наред. Сигурно си мислеха, че съм притеснена заради предстоящото влизане в Долината. Но грешаха. Не се чувствах нито неспокойна, нито уплашена.

Вече нищо не чувствах.

Гришаните ни съпроводиха в построена според обичайния ред процесия чак до сухите докове. Там само на някои избрани беше разрешено да се качат с нас на пясъчния сал. Толкова голям досега не бях виждала – имаше огромни платна, а избродиран върху тях бе символът на Тъмнейший. Обходих с поглед тълпата от войници и гришани на борда. Знаех, че и Мал трябва да е тук някъде, но не успях да го зърна.

Двамата с Тъмнейший бяхме съпроводени до носа на сала, където ме представиха на група мъже с руси бради, пронизващи сини очи и натруфени одежди. С трепет осъзнах, че това трябва да са посланиците на Фйерда. Зад тях, облечена в пурпурна коприна, стоеше делегацията на Шу Хан, а до нея – група търговци от Керч с къси палта и чудновати ръкави като камбани.

Пратеникът на царя, нагизден в парадна военна униформа, се виждаше между тях. Върху светлосиния му пояс беше избродиран двуглав орел, а обветpреното му лице имаше строго и непреклонно изражение.

Огледах го с любопитство. Ето защо Тъмнейший бе отлагал влизането ни в Долината. Трябвало му е време, докато събере подходяща публика – свидетели, които да се уверят в новопридобитата му сила. Докъде ли беше способен да стигне? Усетих в мен да се надига някакво лошо предчувствие. То наруши прекрасното вцепенение, което ме владееше цяла сутрин.

Салът се разклати и се плъзна по тревата, навлизайки в зловещата черна мъгла на Долината. Трима от Призоваващите вдигнаха ръце и величествените платна се разгънаха с плющене, надути от вятъра.

Първия път, когато влязох в Долината, се страхувах от мрака и от собствената си смърт. Сега изобщо не обърнах внимание на тъмнината; скоро смъртта щеше да ми се вижда като дар. Винаги съм знаела, че рано или късно ще трябва отново да се върна в Безморие; сега обаче си дадох сметка, че някак съм го и очаквала. Бях се радвала на този шанс да се докажа и – вътрешно се сгърчих при тази мисъл – да угодя на Тъмнейший. Мечтала бях за мига, когато ще застана редом с него. Искало ми се беше да вярвам в съдбата, която той ми бе отредил: че едно отритнато сираче ще промени света и ще бъде обожавано заради делата си.