Сянка и кост
- Автор: Бардуго Лей
- Серия: Гриша #1
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Переводчик: Анелия Янева
- Жанр: Роман, новелла
Электронная книга - «Сянка и кост». Краткое содержание книги:
– Не – отсече той, възсядайки грациозно коня си. – Искам го жив, когато стигнем Долината на смъртната сянка.
Пазачът сви рамене и помогна на Мал да се качи на коня, после завърза окованите му ръце за седлото. Първо почувствах облекчение, но веднага след това остро ме прободе страх. Нима Тъмнейший искаше да изправи Мал пред военен трибунал? Или пък му готвеше нещо още по-страшно? „Той все още е жив – помислих си, – а това означава, че има надежда да го спася.“
– Язди заедно с нея – нареди на Иван Тъмнейший. – И се погрижи да не направи някоя глупост. – После, без да ме удостои и с поглед, препусна в тръс.
Пътувахме с часове през горите, отминавайки платото, край което двамата с Мал бяхме дебнали стадото. Зърнах отдалече скалните блокове, в чийто завет бяхме нощували, и се запитах дали моята светлина, благодарение на която оцеляхме в снежната виелица, ни бе издала и бе довела Тъмнейший право при нас.
Знаех, че сега ни водят обратно към Крибирск, и не исках да мисля какво ме чака там. Кого ли първо би нападнал Тъмнейший? Дали щеше да насочи флотилията пясъчни салове на север към Фйерда? Или се канеше да поеме на юг, за да разшири Долината чак до Шу Хан? Чия кръв щеше да е по моите ръце?
Отне ни още една нощ и един ден, докато стигнем широките пътища, които щяха да ни отведат на юг до Вий. На един кръстопът ни чакаше многочислена група въоръжени мъже, повечето от които бяха в сивата униформа на опричници. Те водеха отпочинали коне и каретата на Тъмнейший. Иван безцеремонно ме стовари върху кадифените възглавници на седалката, после и той се вмъкна вътре. След рязко изплющяване на юздите ние отново бяхме на път.
Иван настоя да не дърпаме завеските на прозорчетата, но все пак успях да надникна през пролуката между тях и видях, че сме обградени от въоръжени до зъби конници. Нямаше как да не си спомня първото ми пътуване заедно с Иван в същата тая карета.
Войниците направиха бивак за през нощта, но мен ме държаха настрана, затворена в каретата на Тъмнейший. Иван ми донесе вечеря, явно възмутен, че отново е в ролята на моя бавачка. Отказваше да разговаря с мен по време на пътуването. Заплаши, че ако продължавам да разпитвам за Мал, ще забави пулса ми, докато не изпадна в безсъзнание. Въпреки това аз продължавах да питам за него всеки ден и не откъсвах поглед от тясната цепнатина между завеските на каретата с надеждата да го зърна.
Сънят ми беше неспокоен. Всяка нощ сънувах покритата със сняг поляна и тъмните очи на елена, които ме гледаха застинали. Всяка нощ ми се напомняше за моя провал и за нещастията, които бе навлякла моята милозливост. Еленът въпреки всичко беше мъртъв, а сега двамата с Мал бяхме обречени. Всяка сутрин се събуждах с още по-силно чувство за вина.
Измъчваше ме обаче и някакво необяснимо чувство – че забравям нещо, че пропускам някакво послание, което в съня ми е било съвсем ясно, но след събуждането е потънало дълбоко в несъзнаваното.
Не видях Тъмнейший, докато не стигнахме покрайнините на Крибирск. Тогава вратата на каретата внезапно се отвори и той се вмъкна на седалката срещу мен. Иван изчезна, без да обели дума.
– Къде е Мал? – попитах веднага щом вратата се затвори.
Забелязах как пръстите на облечената му в ръкавица ръка се свиват в юмрук, но когато заговори, гласът му беше студен и равен както обикновено.
– Влизаме в Крибирск – каза. – Когато останалите Гриша излязат да ни приветстват, ти няма да споменаваш нито дума за твоето малко пътешествие.
Челюстта ми увисна.
– Нима не знаят?
– На тях им беше съобщено, че си се оттеглила в уединение, за да се подготвиш в покой и молитви за прекосяването на Долината на смъртната сянка.
От гърлото ми се откъсна сух лаещ смях.
– Определено имам отпочинал вид.
– Ще кажа, че си постила.
– Значи затова войниците в Райевост не ме издирваха – казах, най-после проумяла причината. – Ти така и не си казал на царя.
– Ако беше тръгнал слух за твоето бягство, наемните убийци на фйерданите веднага щяха да ти хванат дирите и само след няколко дни щеше да си мъртва.
– А на теб щяха да ти потърсят сметка как така си изпуснал единствената Призоваваща слънцето в цялото царство.
Тъмнейший ме гледа дълго и изпитателно.
– Как точно си представяш, че би живяла с него, Алина? Той е отказатся.
Няма никаква надежда да проумее твоята дарба, а дори да стане, това ще го накара единствено да се страхува от теб. За хора като теб и мен не може да има обикновен живот.
– Аз не съм като теб – отвърнах решително.
Устните му се извиха в скована и горчива усмивка.