Сянка и кост
- Автор: Бардуго Лей
- Серия: Гриша #1
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Переводчик: Анелия Янева
- Жанр: Роман, новелла
Электронная книга - «Сянка и кост». Краткое содержание книги:
Докато вървяхме между казармените помещения и палатките, усетих странно напрежение да витае във въздуха над лагера. Войниците, покрай които минавахме, изглеждаха изнервени, а неколцина измериха Иван с явна неприязън. Запитах се как ли Първа армия приема внезапното възкачване на Аппарат на трона.
Затворът се намираше в най-отдалечения край на лагера. Сградата беше стара, очевидно строена много по-отдавна от заобикалящите я казарми.
Входът ù се охраняваше от отегчени стражи.
– Нов затворник ли? – обърна се един от тях към Иван.
– Посетител.
– Откога придружаваш посетители до затворническите килии?
– От тази вечер – отвърна Иван със заплашителен глас.
Стражите си размениха неспокойни погледи и отстъпиха настрани.
– Няма нужда да се палиш, кръвопиецо.
Иван ме поведе по коридор с предимно празни килии. Зърнах неколцина дрипави мъже и един пияница, който хъркаше на пода на килията си. В дъното на коридора Иван отключи някаква тежка врата и двамата се спуснахме по разнебитената стълба до тъмно помещение без прозорци, осветено от самотна мъждива лампа. В полумрака различих дебелите железни решетки на една-единствена килия; в най-далечния ъгъл седеше прегърбен затворник.
– Мал? – прошепнах.
След миг той вече беше на крака и двамата се вкопчихме един в друг през железните решетки, вплели ръце. Не успях да овладея риданията, които разтърсиха тялото ми от глава до пети.
– Шшшт, всичко е наред. Алина, всичко е наред.
– Имате цяла нощ – подметна Иван и се изгуби нагоре по стълбата. Когато чу тежката врата да се затваря с щракване, Мал се обърна към мен. Погледът му блуждаеше по лицето ми.
– Не мога да повярвам, че ти е позволил да дойдеш.
По бузите ми рукнаха нови сълзи.
– Мал, той ми позволи да дойда, защото...
– Кога? – попита пресипнало.
– Утре. В Долината на смъртната сянка.
Той преглътна и аз видях как събира сили да посрещне вестта. Единственото, което успя да промълви, бе: „Добре“. От гърлото ми се откъсна нещо средно между ридание и смях.
– Само ти си способен да приемеш надвисналата смърт с „добре“.
Той се усмихна и прибра разпилените кичури от окъпаното ми в сълзи лице.
– Какво ще кажеш тогава за едно: „О, не!“?
– Мал, ако бях по-силна...
– Ако аз бях по-силен, щях да пронижа сърцето ти.
– Ще ми се да го беше направил – пророних.
– На мен пък не.
Сведох поглед към сплетените ни ръце.
– Мал, онова, което Тъмнейший спомена на поляната за... за него и за мен.
Аз не съм... аз никога...
– Това няма значение.
Вдигнах поглед към него.
– Наистина ли?
– Да – отвърна той бясно.
– Май не ти вярвам.
– Е, може и на мен да не ми се вярва съвсем, но това е истината. – И той хвана още по-здраво ръцете ми, притискайки ги до сърцето си. – Не ме е грижа, дори да си танцувала гола с него на покрива на Малкия дворец.
Обичам те, Алина, обичам дори онази част от теб, която е влюбена в него. Исках да го отрека, да го залича с един замах, но не можех. Разтърси ме ново ридание.
– Мразя се, задето изобщо си го помислих... задето някога...
– А ти обвиняваш ли ме за всяка грешка, която съм допуснал? И за всяко момиче, което задирях? Или за всяка глупост, която съм казал? Ако решим да водим сметка на всички глупости, един бог знае кой от нас ще излезе победител.
– Не те виня за нищо – насилих се да се усмихна слабо. – Поне не много.
Той се ухили и сърцето ми подскочи, както винаги ставаше в негово присъствие. – Ние отново се намерихме, Алина. Само това е важно.
Той ме целуна през решетките. Студените железа се впиха в гърдите ми, когато неговите устни срещнаха моите. Останах при него цяла нощ. Приказвахме си за сиропиталището, за стържещия глас на Ана Куя, когато се ядоса; за вкуса на отмъкнатата от килера вишновка[16]; за уханието на прясно окосената трева на нашата ливадка; за мъчителната жега през лятото и как търсехме убежище от нея в прохладната стая по музика с нейния мраморен под; за походите, докато отбивахме военната си служба; за цигулките, дочути през първата ни нощ извън единствения дом, който двамата познавахме.
Разказах му отдавнашна случка: как веднъж в кухнята на Керамзин помагах на една прислужница да постегне керамичната посуда, за да убия времето, докато Мал се върне от поредния лов – ловните му набези все по-често го откъсваха от дома по онова време. Тогава бях петнайсетгодишна.