Сянка и кост

Той се отдръпна и ме погледна. После, все още приковал очи в мен, повика Иван.

– Заведи я при килиите – нареди, когато Иван се яви при входа на шатрата.

– Нека види своя следотърсач.

Сърцето ми потръпна от надежда.

– Да, Алина – продължи той, галейки ме по бузата. – Аз мога да бъда и милостив. – После се приведе ниско и устните му изпърхаха до ухото ми. – Утре влизаме в Долината на смъртната сянка – прошепна, а гласът му беше като милувка. – Тогава ще нахраня волкрите с твоя приятел, а ти ще го гледаш как умира.

– Не! – извиках и отскочих ужасена. Опитах се да се отскубна, но хватката му беше стоманена, а пръстите му стискаха черепа ми. – Ти каза...

– Тази нощ може да се сбогувате. Това е единствената милост, която заслужават изменниците.

Нещо в мен се пречупи. Хвърлих се напред да издера лицето му, виейки от омраза. Иван на секундата се озова до мен и ме стисна здраво, а аз се заизвивах и замятах в ръцете му.

– Убиец! – крещях. – Чудовище!

– Все същото.

– Мразя те! – просъсках.

Той сви рамене.

– Скоро ще се умориш да мразиш. От всичко ще се умориш. – После се усмихна и в очите му видях зейнала същата бездънна пропаст, каквато имаше и в древните очи на Багра. – Ще носиш този нашийник до края на своя дълъг, много дълъг живот. Съпротивлявай ми се, докато още си способна на това. Скоро ще разбереш, че имам повече опит с вечността от теб.

Той ни отпрати с едно махване на ръката и Иван ме повлече навън по пътеката. Продължавах да се мятам и да се съпротивлявам. От гърлото ми се откъсна ридание. Сълзите, които бях възпирала през целия разговор с Тъмнейший, сега рукнаха свободно по страните ми.

– Престани – яростно изсъска Иван. – Някой ще те види.

– Не ме е грижа.

Тъмнейший, така или иначе, щеше да убие Мал. Тогава какво значение имаше, че някой може види моето нещастие? Сега стоях очи в очи с неминуемата смърт на Мал и жестокостта на Тъмнейший и виждах бездънния ужас, който ни очакваше.

Иван ме завлече до моята шатра и грубо ме разтърси.

– Искаш ли да видиш следотърсача, или не? Няма да мъкна някакво ревливо момиченце през целия лагер.

Притиснах длани към очите си и се опитах да овладея риданията си.

– Така е по-добре – отсече той. – Сложи си това. – И ми хвърли дълга кафява пелерина. Наметнах я върху кафтана си, а той вдигна широката ù качулка. – Дръж главата си наведена и не вдигай шум, или, кълна се, ще те довлека за косите обратно тук и ще можете да се сбогувате чак в Долината. Ясно?

Кимнах.

Тръгнахме по неосветената пътека, която обикаляше лагера. Пазачите ми поддържаха дистанция и вървяха доста по-напред или доста по-назад от нас. Скоро си дадох сметка, че Иван не иска някой да ме разпознае или да разбере, че отивам на свиждане в затвора.