Призована от сенките

— Дигни си задника и ми помогни с Томас и може би ще ти я върна.

— Има заведение в града, където трябва да отидем — каза Марлоу меко.

— Как знаеш къде отиваме? — попитах аз подозрително.

— Защото нямаме избор.

Били гледаше вампира така, сякаш той току-що беше казал, че е спечелил от лотарията.

— Бира, хубави момичета — от сой — прекрасна музика, доколкото си спомням.

Били подскочи така, сякаш бе изстрелян от оръдие.

— Къде е този беден нещастник, тогава? Ще трябва да скрием това момче някъде на сигурно, за да може да си почине и излекува — добави лицемерно.

— Какъв град? — попитах Марлоу.

— Местното селище и замъка са населени от Тъмните феи, някои от тях са правили услуги на моите шпиони в миналото. Първоначално това придоби форма на интелигентно сътрудничество — те шпионираха Светлите феи, а моите контакти сред Светлите шпионираха тях. Но понякога те помагаха на агентите, изпаднали в беда — срещу заплащане, разбира се.

— Ти шпионираш феите? — попитах изненадано.

Марлоу се усмихна.

— Аз шпионирам всеки. Това ми е работата.

— Обсъждайте това по-късно — каза Приткин, подавайки глава през завесата. Големът стоеше до него, достатъчно спокоен, но се сепна, когато завесата го бръсна по ръката. — Ако Тъмните феи ни намерят, преди да стигнем до някакво разбирателство…

— Схванах — измърмори Марлоу.

Той и Били изкараха Томас изпод масата и направиха импровизирана носилка от килима. Аз не повярвах на Марлоу, когато той се закле, че слънцето на феите не уврежда вампирите, но Мак го подкрепи. Тъй като Томас не избухна в пламъци, когато слънчевите лъчи се промъкнаха през разрушения покрив и попаднаха върху него, трябваше да предположа, че бяха прави.

Били взе единия край на носилката, а Марлоу — другия. Неговата помощ ме направи достатъчно подозрителна, че да вървя покрай тях, за да се уверя, че няма да нарани Томас, когато никой не гледа. Предпочитах друг помощник, но нямаше голям избор. Съмнявах се, че мога да нося дори половината от теглото на Томас на каквато и да е дистанция, особено с 50 паунда амуниция. Мак беше гръбнакът и ръцете му трябваше да са свободни за оръжията. А Приткин, който беше начело на нашата пъстра група, се беше съсредоточил в това да не допуска отново неговият слуга да откачи.

Бедният голем трепереше, оглеждайки се наоколо с широко отворени очи, подскачайки при всеки повей на вятъра, чуруликаща птичка или от пеенето на Били „аз съм скитник и рядко съм трезвен“, докато Приткин не го заплаши, че отново ще го превърне в призрак, ако не спре. Изглеждаше така, сякаш големът никога преди не беше виждал подобни неща — което предполагах, че беше така или поне не през човешки очи — и не беше сигурен кое беше заплаха и кое не. Не знаех доколко разчиташе на сетивата си, но съдейки по неговия писък, когато се сблъска с облак от носени по въздуха глухарчета, не мислех, че са същите 5, които хората използвахме. Най-накрая стигнахме до дърветата, но дори и аз можех да следвам пътеката от смачкана трева, която оставаше като диря след другите. Всеки, който имаше някакви следотърсачески способности, нямаше дори да се изпоти, за да ни проследи. Взрях се в тъмните дървета отпред и се надявах някой да има план.