Призована от сенките
- Автор: Ченс Карен
- Язык: болгарский
- Жанр: Любовно-фантастические романы
Электронная книга - «Призована от сенките». Краткое содержание книги:
Следващият час беше кошмар, влачейки се през гората, която беше крайно зловеща. Дори вековните дървета, които обграждаха фермата на Тони, изглеждаха като фиданки в сравнение с тези. Минахме покрай два огромни дъба, стволът на всеки от които беше достатъчно широк, че ако имаха хралупи, през тях щеше да мине цяла кола. Разбира се, това щеше да изисква първо да се изгради рампа, защото стволовете започваха над главата ми и се поддържаха от масивна коренова система, по-висока от повечето къщи. Те се извисяваха като стражи на портата на замък, техните мъхнати ръце се протягаха сякаш за поздрав — или за предупреждение.
Заплетените три корена изглеждаха така, сякаш свършваха в една точка, оформяйки груба пътека към незнайно какво. Нещо ме забърса по рамото, докато си проправяхме път през морето от калини и заплетени храсталаци. Например аз си помислих, че съм видяла чвореста ръка с подути стави и неестествено дълги пръсти, които се протягаха за мен. Подскочих, преди да осъзная, че това не беше нищо по-заплашително от един дълъг клон, а мъхът по него усетих влажен и лепкав по кожата ми. Още по-зле беше начинът, по който миришеше това място. Ливадата беше гореща и свежа, обсипана с цветя, но тук не се усещаше никакъв приятен аромат на зелено. Гората беше усойна и влажна, но отдолу имаше нещо по-лошо — кисело и леко загнило. Мислех за това, докато се мъкнехме напред и най-накрая се сетих. Беше така, сякаш бях в компанията на тежко болен в терминален стадий. Без значение колко добра бе хигиената, винаги оставаше един слаб аромат, който се пропиваше в тях и не миришеше като нищо друго. Гората вонеше на смърт — но не на бързия край на преследвано животно, разкъсано от други, а на дългата продължителна болест на някой, към когото смъртта се прокрадваше от много дълго време. Определено предпочитах ливадата.
Притиснах се по-плътно до Томас, който за щастие все още бе разсеян и който се опитваше да не изглежда като призрак, както се чувствах аз. Но имаше нещо неестествено в тези дървета. Това беше мрачната светлина, която се бе превърнала в постоянен здрач, и вековете, които те притискаха като тежест и която се увеличаваше, колкото повече се отдалечавахме от ливадата. Дори и не се опитвах да позная колко стари бяха някои от дърветата, но всеки път, когато си помислих, че не могат да станат по-големи, това се случваше. А умореният ми мозък продължаваше да вижда лица по кората — стари, с остри черти, с гъбовидни коси, лихеновидни бради и сенчести очи.
Марлоу на няколко пъти се опита да подхване разговор, но аз го игнорирах, докато накрая не се отказа. Имаше други неща, за които да мисля, като как щях да намеря Мира и какво щях да правя с нея, когато това се случеше. И сега, когато бях тук, разбирах защо тя се беше скрила във Феерия. Това беше изцяло ново поле за игра, за което не знаех нищо. Когато се приближах достатъчно, щеше да е трудно да избегна капана, ако не можех да разчитам на силата си, а и нямах никаква идея колко съюзници имаше. След като видяхме какво се случи със стражите на Мак, вече не бях толкова сигурна в оръжията на Сената, както преди. Какво щеше да стане, ако те не работеха в този луд, изцяло нов свят?
Моето настроение не се подобри и от обикновените ми мисли, като колко тежко беше проклетото палто, колко много се нуждаех от баня и колко отчаяно исках да видя Мирча. Тази страст не беше намаляла и въпреки че бе поносима, не беше никак забавно. Чувствах се като пушач, който пушеше по 3 кутии на ден, в края на 12-часов полет. Само че за мен нямаше никакво облекчение наоколо.
Най-накрая спряхме за кратка почивка. Вятърът прошумоляваше във върховете на дърветата, но долу на земята въздухът не стигаше. Били, който през целия път проклинаше тежестта на Томас, мрънкаше, че сме вървели цял ден, но това беше преди час или повече. Аз се отървах от коженото устройство за мъчения, в което ме беше наврял Приткин и това малко помогна, но никакъв бриз не докосна до мокрите ми дрехи.
Бях се привела напред, задъхана и изтощена, пот се стичаше по лицето ми и капеше върху покритата с листа земя, когато го видях: моето първо доказателство, че тази гора наистина беше омагьосана. То представляваше коренът на дърво, покрит с червен лишей подобно на люспеста ръка, простирайки се от пътеката до мястото точно под носа ми. Отскочих назад, надавайки изненадан вик, след което се втренчих в него така, сякаш бе попило от листата всяка една капчица от потта ми.