Възходът на Ордата [bg] [ЛП]

— Би било глупаво да пия — отвърна тихо той и когато Дрек’Тар понечи да протестира, той го спря с гневен поглед.

Без да ги търси и без да ги очаква, думите на дренайския пророк Велън отекнаха в съзнанието му: „Избрахме да не продаваме хората си в робство и затова бяхме прокудени“. Дуротан знаеше, че щом орките отпиеха от бокала, волята им вече няма да е тяхна. Гул’дан правеше точно това, което бяха направили водачите на дренаите в родния им свят. Той продаваше хората си в робство. Историята се повтаряше и сега Дуротан трябваше да се противопостави на водачите си, за да спаси хората си. Може би той и кланът му скоро щяха да станат „изгнаници“ като дренаите. Но това нямаше значение. Това бе правилното решение. Той сега осъзна, че всички вождове на кланове бяха минали реда си и моментът, от който се ужасяваше, беше настъпил.

Гул’дан му помаха да пристъпи напред.

— Великият Дуротан! Героят от Телмор!

Дуротан с мъка запази спокойното си изражение.

— Ела и се присъедини към всички вождове. Отпий от бокала!

— Не, Гул’дан, няма да го направя.

На светлината от факлите Дуротан можа да види как крайчецът на дясното око на Гул’дан потрепва.

— Отказваш ли? Мислиш, че си по-добър от останалите? Мислиш, че нямаш нужда от благословия?

Сега другите вождове стояха намръщени, дишаха тежко, сякаш досега бяха тичали, а челата им блестяха от пот. Дуротан не се хвана на уловката.

— Това е моят избор.

— Може би останалите от клана ти имат друго мнение — каза Гул’дан, размахвайки ръка към събралите се орки Фростулф. — Ще им позволиш ли да пият?

— Не. Аз съм вождът на клана Фростулф и това е моето решение.

Гул’дан слезе от обсидиановата плоча и се запъти към Дуротан. Той се наведе и прошепна в ухото му:

— Какво знаеш и как си го разбрал?

Без съмнение това трябваше да прозвучи заплашително, но Дуротан се изпълни с надежда. Гул’дан бе усетил заплаха. Но вместо през някоя нощ да изпрати наемен убиец, който да го отърве от неудобен орк, той се опитваше да го сплаши и да го принуди да се подчини. Вещерът просто потвърди истинността на мистериозното писмо и показа, че няма представа кой го е написал. Дуротан осъзна, че все още може да оцелее и да защити клана си. Той отвърна също толкова тихо:

— Знам достатъчно, а ти никога няма да узнаеш как съм го разбрал.

Гул’дан се отдръпна с пресилена усмивка.

— Такъв е твоят избор, Дуротан, син на Гарад. И щом избираш да се лишиш от тази благословия, ще трябва да понесеш последствията.

Думите му бяха като нож с две остриета, но Дуротан не го беше грижа. Някой друг ден можеше и да се разтревожи за това, което Гул’дан планира за него. Но не и тази вечер.

Гул’дан се върна на мястото си и се провикна към тълпата.

— Всички, които желаят благословията на великия Кил’джейден, нашия благодетел, ще я получат. Приемете това място като свята земя, защото тук орките направиха стъпка напред и се превърнаха в нещо много по-голямо, отколкото бяха преди. Приемете тази велика планина като трона на Кил’джейден, където той седи и ни гледа, и ни благославя да правим това, което ще ни прочисти, за да станем нещо по-добро, най-доброто, на което сме способни.