Възходът на Ордата [bg] [ЛП]

Говорил съм с много от тези, които са присъствали на унищожаването на Шатрат. Когато ги попитам за случилото се, умовете им са затъмнени, а спомените им — оскъдни. Дори Дрек’Тар, който помни много, и то изключително ясно, се запъва и колебае, когато го помоля да си спомни детайлите. Сякаш с прясна демонична кръв в устата, тези орки помнят единствено яростта, която са почувствали, но не и нещата, които са извършили под влиянието й. И дори тези, които не са пили, шепата орки, за които Дрек’Тар си спомня — дори те не си спомнят подробности. Сякаш жестокостта е била толкова ужасяваща, че е трябвало да бъде забравена.

Не е чудно, че някои дренаи са успели да оцелеят. Виждал съм с очите си тъжните, жалките същества, които някога са били славни дренаи, да се скитат окаяни тук, в Азерот, отпуснати и разбити и ридаещи за дома. Тези „изгубени“ дренаи заслужават съчувствие.

И така, за голямо съжаление, спомените за това събитие са неясни. Такъв момент, колкото и да е мрачен, не трябва да се забравя или да се забулва. Но това е предизвикателството за летописеца.

Орките се втурнаха по пътя, изгарящи от дивашка нужда да унищожават. Някои дотолкова преливаха от гняв и омраза, че помитаха и камъните по пътя си. Други ревяха яростно. Трети бяха мрачно, смъртоносно мълчаливи и сдържаха всичката събираща се енергия, за да я излеят в подходящия момент.

По време на дългия поход Дуротан се страхуваше повече от собствените си хора — от орките, които навремето го наричаха приятел — отколкото от огър, размахващ боздуган или стадо талбъци… или вбесени, атакуващи дренаи. Избиваше го студена пот и трепереше в ботушите си, но не от страх за собствения си живот. Страхуваше за това, което предстоеше — не за дренаите, защото тяхната съдба вече беше написана, а за орките. Сега, докато тичаха към Шатрат, той не можеше да ги нарече Орда.