![Възходът на Ордата [bg] [ЛП] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/7/6/2/vzhodt-na-ordata-bg-lp-download.jpg)
Възходът на Ордата [bg] [ЛП]
- Автор: Голдэн Кристи
- Серия: World of Warcraft(bg) #2
- Год: 2020
- Язык: болгарский
- Год: Читанка
- Переводчик: Катина Цонева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Възходът на Ордата [bg] [ЛП]». Краткое содержание книги:
Една истинска история за магия, война и героизъм, базирана на най-продаваната и награждавана поредица компютърни игри на Blizzard Entertainment.
Повечето вещери използваха новите си слуги, но някои от тях все още разчитаха на по-малките си и по-познати същества. Градът нямаше да удържи дълго на тази атака. С един мощен удар цял участък от стената се срути. Вълната обезумели орки и ревящи огри се изля към тази пролука, размахвайки оръжия. Дуротан остана на място, сякаш вкоренен в земята, и наблюдаваше как орките се биеха, и убиваха, и умираха.
Гневът и яростта, които бяха показали преди битката, бяха нищо в сравнение с това, което той виждаше сега. Нямаше никаква стратегия, никакъв опит за защита, никакви команди за отстъпление, когато имаше нужда от тях. Това не бе нищо повече от безпощадно клане, раздаване на смърт и получаването й бързо и лесно в заложените капани. Същото очакваше и огрите и, когато тежките им окървавени тела се сгромолясваха, Дуротан не изпитваше никаква скръб за тях. Но орките… те не се интересуваха от нищо друго, освен усещането на собствената им кръв, която тътнеше в ушите им и бойните викове, които извираха от гърлата им.
Десетки… Не, не… тази нощ щяха да загинат стотици. Жертвите щяха да оставят града необитаем. На изгрев-слънце улиците щяха да бъдат покрити със сини и зелени тела. Но засега имаше клане и хаос и истинска лудост. Дуротан размаха секирата си, защото от това зависеше животът му, но дори сега, когато знаеше, че хората му са поели по мрачен път, той не желаеше ничия смърт.
Кил’джейден и Манорот стояха заедно и наблюдаваха зелените метеорити, които се разбиваха в земята и се превръщаха в инфернали.
— Роят се като насекоми — изръмжа Манорот.
Кил’джейден кимна доволно.
— Така е. Красива гледка, много ме радва.
— Какво следва после?
Кил’джейден обърна леко изненадано очи към лейтенанта си.
— После? Няма после, поне не и тук. Орките ще постигнат целта ми. Те горят от кръвта ти, приятелю. Тя ще ги погълне, ако не намерят отдушник, а единственият отдушник за тях е избиването на дренаите до крак в този свят.
Той гледаше как огънят се слива със зеленото сияние в далечината.
— Много хубаво, че си готов тук — каза Манорот. — Аркемонд мърмори, че си губиш времето, докато господарят ни се нуждае от нас другаде.
Кил’джейден въздъхна.
— Това е вярно. Саргерас гладува и проявява голямо търпение към мен. Съжалявам само за едно — няма да мога да видя как заличават Велън. Е, нищо. Стига ми да знам, че се е случило. Да се махаме от тук.
Той махна с ръка и двамата с лейтенанта изчезнаха.
— Какво искаш да кажеш с това, че не е там? — извика Гул’дан. — Това е невъзможно.
— Казвам ти истината — изръмжа Блекхенд. — Прочистихме града. Велън го няма никъде.
— Може някой подивял воин да се е натъкнал на него и да го е разчленил до неузнаваемост — каза нервно Гул’дан.
Това не беше добра новина. Той беше заповядал на Блекхенд да открие трупа на Пророка Велън и да донесе главата му. Това трябваше да бъде подарък за Кил’джейден.
— Възможно е, дори е много вероятно — отвърна Блекхенд. — Но от това, което ми казваш, дори тялото му да е било насечено на парчета, той не може да бъде сбъркан с обикновен дренаи.
Разтревожен и леко замаян, Гул’дан поклати глава. Дренаите имаха синя кожа и черна коса. Пророка Велън беше с бледа бяла кожа и бяла коса. Стига да имаше запазена част от кожата му, тялото му можеше да бъде разпознато.
— Прочистихте града?
Веждите на Блекхенд се сключиха.
— Вече ти казах, че го направихме — каза мрачно той.
Дишането му започна да се ускорява, а червените му очи проблеснаха от гняв.
Гул’дан кимна. Колкото и заслепени от жажда за кръв да бяха орките, те нямаше да се провалят в откриването на най-желаното от господаря им тяло. Наградата за успех щеше да е твърде голяма, а гневът от провал или закъснение — твърде жесток.
Някак си Велън беше успял да избяга. Това означаваше, че сигурно и други дренаи бяха някъде там. Внезапна паника накара сърцето му да забие лудо и той се зачуди колко точно дренаи му се бяха изплъзнали… И къде в този широк свят можеха да се скрият?
Преди Велън разполагаше с цял храм, пълен с жреци, последователи и помощници, където да медитира и да се моли. Сега той седеше в една малка стая, беше един от малцината, които имаха собствена стая. Той държеше виолетовия камък в ръка, а по лицето му тихо се стичаха сълзи.
Велън видя падането на града. Искаше да остане, да помогне със собствената си значителна магия, но това можеше да доведе до смърт — не само неговата, но и на хората му. Сега нямаха нужда от палач. Орките, пропити с демонична кръв, изгаряха от жажда за кръвопролития, която нямаше да се утоли дори да убиеха последния дренаи в Дренор, никога нямаше да бъде утолена, докато смъртта сковеше телата им. Пламтящия легион на демоничните сили на Кил’джейден и Саргерас вече ги притежаваше. Орките разполагаха с численост, огри, уорлоци и ярост, които физически и емоционално щяха да ги отведат на места, където здравият разум не би посмял да отиде. Велън не можеше да направи друго, освен да остави града да падне, защото по никакъв начин не можеше да го спаси.