Игра на духове [bg]

Оставяха трупове по тротоарите и в багажниците на автомобили пред летище „Лоуган“, но се свеняха да убиват жени, мирни граждани и ченгета. Те пазеха Норт Енд от престъпността - с изключение на своята собствена, очевидно - също както страхът от Уайти Бълджьр беше достатъчен улиците на Южен Бостън, а после и в целия град, да са спокойни и безопасни за всеки, който не беше дръзнал да го ядоса. Ала всичко това беше в миналото. Франк Анджиуло беше отишъл при братята си под земята, царството на Уайти Бълджьр беше приключило. Организираната престъпност беше заменена от дезорганизирана, която говореше на стотици езици, а останките от старата можеха само да се надяват да оцелеят и с нега да си спомнят отминалите времена.

Първата крачка направи Ерик Ластрейд, потвърждавайки пред Филип, че каналът за комуникация е отворен. Двамата мъже се отправиха към Бостън в автомобил, взет под наем на името на едно от гаджетата на Ерик, но се наложи да пообиколят наоколо, докато намерят място за паркиране близо до „Комънуелт Авеню“. Филип не искаше да оставят автомобила в подземен паркинг. И най-хубавите такива бяха тъмни, а ако нещо се объркаше, не искаше да се озове на място, където лесно могат да бъдат притиснати. Ластрейд се опита да го успокои, че няма защо да се тревожи, че това е само възможност да поговорят, но като всички двулични, безпринципни хора Филип виждаше собствените си морални недостатъци, отразени във всяко лице пред себе си.

Срещата трябваше да се състои в един шикозен бар-ресторант на улица „Нюбъри“, далеч от Норт Енд, и обичайните страхове на мъжете, с които трябваше да се срещнат, живеещи в постоянно състояние на зле овладяна параноя относно разузнавателния капацитет на полицията. Напоследък според Ластрейд бяха обсебени от дроновете до такава степен, че бяха простреляли един с пистолет някъде край Ревиър Бийч. Наложи се да компенсират собственика, след като откриха адреса му и го предупредиха, че не е препоръчително да съобщава за инцидента на униформени лица.

Когато Филип и Ластрейд пристигнаха, тримата мъже седяха на една маса в дъното. Двама от тях бяха на трийсет и нещо, с ризи и пуловери. „Не си падат по гвинейски18 шик“, помисли си Филип. Третият беше почти седемдесетгодишен и като че ли не се чувстваше толкова добре в тази обстановка. Носеше жилетка и вълнено сако, а червената му вратовръзка беше толкова смачкана, че никоя ютия не би могла да помогне. Почти плешивата му глава беше на петна от псориазис. На стола до него седеше старо кепе. Филип подозираше, че с радост би останал с кепето, но не е искал да изглежда като... като това, което беше: какъвто трябва, но не където трябва.