Правилата на лова [bg]

Кристиан дьо Гевен смяташе залата за един прекрасен паметник на човешкото общество.

Сградата се намираше в модния Шестнайсети квартал, беше удобно разположена близо до казармите край Боа дьо Венсен14 и на не повече от няколко минути път от банката му, къщата на любовницата му и дома му, а също и от любимия му ресторант. Дьо Гевен можеше да работи, да се фехтува, спортува, да се наяде добре и да се върне навреме, за да сложи децата да спят и да погледа телевизия с жена си, ако му се искаше, без да се напряга твърде много. Това беше според него едно много цивилизовано съществуване.

Той беше приел присърце предупрежденията на Фицдуейн, макар и без голям ентусиазъм. Черният му ситроен беше покрит с броня. Шофираше го въоръжен бодигард. На предната седалка стоеше още един бодигард. Прозорците бяха оцветени в тъмно, за да се затрудни разпознаването му вътре в колата. Често сменяше маршрутите и колите. Вече не се фехтуваше в работното време на оръжейната зала. Сега използваше извънработно време, като извикваше само един или двама избрани противника, а уреждането на тези срещи ставаше при най-голяма секретност.

Независимо от това, в ежедневието му можеше да се забележи определена регулярност. Три или четири пъти на седмица — въпреки че денят и времето бяха различни — Дьо Гевен можеше да бъде намерен в залата. Беше решил да усъвършенства стила си, за да може да победи Фицдуейн. Беше усъвършенствал стрелбата с лък и вече беше по-добър от ирландеца. Сега беше решил да постигне същото и с рапирата. По природа страшно обичаше да се състезава. А освен това харесваха му бързината и елегантността на този спорт, а също и възбудата от движението.

Черният ситроен сви в улица „Жарнак“ и спря пред сивата каменна фасада на залата. Единият бодигард слезе и набра кода за влизане върху електронната ключалка. Двойните врати се отвориха и ситроенът влезе във вътрешния двор. Зад тях тежките врати се затвориха отново. Дьо Гевен се почувства сигурен и спокоен на познатата територия. Следван от бодигарда си, той изкачи изтърканите каменни стъпала към залата най-горе. Дългата стая имаше под от дървени блокчета и сводест таван. Стените бяха обкичени със стари оръжия и надписи. Имената на майсторите бяха написани на фриза, който минаваше по горния край на ламперията. За Дьо Гевен тази стая представляваше еманация на Франция — целеустременост, възторг, слава, силата на традициите, увереността на историята, приемствеността на привилегированите, една проява на могъщество.

Огромната стая беше празна.

— Разполагайте се, момчета — разпореди се Дьо Гевен. — Аз ще ида да се преоблека.

Той се запъти към съблекалнята, където щеше да го чака Шапюи. Пиер, един от бодигардовете, тръгна преди него с намерение да направи проверка, но Дьо Гевен нетърпеливо го отпрати. Неговият колега Венсан се усмихна и седна. Той не беше толкова досаден.