Правилата на лова [bg]

Тя го беше попитала защо прави това и той се бе опитал да обясни, но беше ясно, че с думите си едва загатваше за онова, което чувстваше.

„Не е възможно да се опише — беше казал той с лека усмивка. — Обичам семплата агресивност на вятъра, силен и възбуждащ в същото време, пръските от морето и мириса на йод, както и чувството, че си се слял с тази невероятна, красива мощ. Тя е част от моето детство и част от това, което съм. Това е всичко, което мога да ти кажа.“

Той беше наистина невъзможен човек, с дух на авантюрист и душа на поет. А това беше ужасяваща комбинация в свят, в който се отнасяха безразсъдно с живота.

Но го обичаше. Колкото и глупаво и невъзможно да беше, тя го обичаше. А това беше тежък товар за нея. Почти сигурно беше, че любовта й беше напразна, но тя бе отговорна за този мъж. За времето, с което разполагаше, щеше да направи всичко, което беше по силите й за него.

Тук би трябвало да дойде, ако беше сериозно притеснен, тъгуващ, отчаян… какъвто сигурно беше, защото Дьо Гевен беше мъртъв, а той му беше приятел, а и смъртта му беше ужасяваща. Наистина ужасяваща.

Въпреки това там нямаше никой.

Вятърът отново зафуча, този път от друга посока, и вратата към стълбата се затвори с трясък. Сега вече тъмнината беше пълна.

Катлийн клекна, наведе глава и със стиснати юмруци се опита да се бори с паниката, която я обземаше, и да прецени положението, в което се намираше.

Беше смешно. Нямаше никакви причини да се страхува, казваше си тя. Самата тъмнина не представляваше някаква заплаха за нея, а тя беше идвала тук десетки пъти. Не се намираше в непознато мазе, в което да мирише на заплаха. Беше на нещо като плосък покрив — бойната площадка на замъка на Фицдуейн — и би трябвало да се чувства спокойна и в позната обстановка. Но не можеше да вижда. Нищо не виждаше. А бурята беше толкова силна, че можеше да я отвее извън платформата, ако не внимаваше.

Парализира се от ужас, когато нещо твърдо и мокро като змия я шибна и се обви около шията й. Тя се изправи на крака и задращи с ръце по гърлото си, мъчейки се да се освободи. Силен порив на вятъра я блъсна назад и натискът върху гърлото й се усили. Катлийн почувства, че се задушава.

Внезапно усетила от допира с пръстите кой я беше нападнал, тя почувства облекчение, докато развиваше познатото въже. Единият край на въжето от знамето се вееше свободно й запратен от вятъра, се беше обвил около шията й. Всяка сутрин вдигаха знамето на Фицдуейн над замъка и всяка вечер при залез-слънце го сваляха. Боти страшно харесваше този ритуал и Катлийн много пъти му беше помагала да се справи с въжетата. Тъканта беше позната и след като разбра какво беше това, тя се успокои.