Затъмнение

Гледах към само към нея, когато отговорих. Гласът ми беше малко по-висок от шепот.

— Аз мога да помогна!

Едуард се скова, неговата ръка ме притисна. Той издиша, а звука беше като изсъскване.

Но Алис, все така спокойна, беше тази, която отговори.

— Това наистина няма да помогне.

— Защо не? — започнах да споря, като чух отчаянието в гласа ми. — Осем е по-добре от седем. Има предостатъчно време.

— Няма достатъчно време да те направим полезна, Бела. Помниш ли как Джаспър описа новите? Няма да бъдеш добра в боя. Няма да можеш да контролираш инстинктите си и това ще те направи лесна мишена. А освен това Едуард ще пострада, опитвайки се да те защити. — Тя скръсти ръце пред гърдите си, доволна от нейната неоспорима логика.

А аз знаех, че е права, когато правеше така. Отпуснах се на мястото си, моята внезапна надежда беше победена. Освен мен, Едуард също се успокои.

— Не е защото се страхуваш! — прошепна той в ухото ми.

— О! — празен поглед премина пред лицето на Алис. След което нейното лице стана навъсено.

— Мразя когато се отказват в последната минута. Това прави само 65 гости…

— Шейсет и пет! — очите ми се разшириха отново. Аз нямах толкова приятели. А дали въобще познавам толкова хора?

— Кой се отказа? — Едуард попита, игнорирайки ме.

— Рене!

— Какво? — издишах тежко.

— Тя щеше да те изненада за бала ти, но нещо се е объркало. Ще получиш съобщение, когато се прибереш.

За момент оставих себе си да се насладя на облекчението. Каквото и да се беше объркало за майка ми, аз бях напълно доволна от това. Ако беше дошла във Форкс сега… не исках да мисля за това. Главата ми щеше да експлодира.

Лампичката за съобщения светеше, когато се прибрах у дома. Чувствата на удовлетворение се появиха отново, докато слушах майка ми да описва инцидента с Фил на бейзболното игрище. Докато демонстрирал замахване, Фил се заплел и счупил бедрената си кост, сега той бил напълно зависим от нея и поради това нямало никакъв начин да го остави. Мама все още се извиняваше, когато съобщението спря.

— Е, това е един! — въздъхнах.

— Един какво? — попита Едуард.

— Един човек, за когото няма да се тревожа, че може да умре тази седмица.

Едуард отмести очите си.

— Защо ти и Алис не вземете това на сериозно? — попитах аз. — Това е сериозно.

— Имай вяра — той се усмихна.

— Чудесно! — измърморих. Вдигнах телефонната слушалка и набрах номера на Рене. Знаех, че ще бъде дълъг разговор, но също знаех, че нямаше нужда да говоря много. Слушах я, и я успокоявах всеки път, когато можех да взема думата — не бях разочарована, не бях бясна, не бях наранена. Тя трябваше да се концентрира върху подобряването на Фил. Изпратих моето «оправяй се бързо» на Фил и обещах на мама да й се обадя с всеки детайл по общия гимназиален бал на Форкс. Накрая, трябваше да използвам моята отчаяна нужда да уча за изпитите, за да прекратя разговора.

Търпението на Едуард беше безкрайно. Той чакаше учтиво през целия разговор, играейки си с косата ми и усмихвайки ми се, когато и да го погледнех. Сигурно беше много повърхностно да забелязвам такива неща, когато имаше много по-важни, за които да мисля, но неговата усмивка все още спираше дъха ми. Беше толкова красив, че понякога беше трудно да мислиш за нещо друго, трудно да се концентрираш върху проблемите на Фил, извиненията на Рене или враждебна армия вампири. Аз бях просто човек.