Първото правило на магьосника
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Sword of Truth #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Първото правило на магьосника». Краткое содержание книги:
А истината е страшна и причинява болка. На Ричард, избрания Търсач, е поверен Мечът на истината.
Заедно с красивата и загадъчна Калан той трябва да се изправи срещу зловещите магии на Мрачния Рал, да спаси света от тежките проклятия, от ужасяващите чудовища (хора и зверове) и страшните сенки.
Загадки, чудеса, магии и мистерии се редуват в един завладяващ сюжет с непредсказуема развръзка.
Калан се вгледа в пламтящите очи.
— Чудя се защо не ни проследиха.
Ричард я погледна косо.
— Мисля, че се страхуват от змиите.
Калан скочи на крака и стреснато се заоглежда с глава, опряна в навеса.
— Змии ли, какви змии? Не обичам змии — изстреля бързо тя.
Той вдигна поглед.
— Някакъв вид големи водни змии. Те се отдалечиха от нас, щом потопих меча във водата. Мисля, че няма от какво да се притесняваме; не ни последваха на сушата. Мисля, че тук сме в безопасност.
Тя внимателно се огледа и пристегна пелерината си, след това седна, този път по-близо до него.
— Можеше да ме предупредиш — намръщено каза тя.
— Аз самият не знаех, докато не ги видях, а зад нас бяха преследвачите на сърца. Мисля, че нямахме кой знае какъв избор в тоя случай, и затова реших да не те плаша.
Тя не каза нищо повече. Ричард извади една наденица и самун твърд хляб, последният. Разчупи хляба на две и накъса наденицата на парчета, подавайки й няколко. И двамата държаха по едно канче под дъжда, стичащ се от ръба на навеса. Ядоха, без да говорят, оглеждайки се наоколо за какъвто и да е знак за заплаха, заслушани в мелодията на дъжда.
— Ричард — най-после се обади тя, — там, на границата, видя ли сестра ми?
— Не. Каквото и да беше онова, което те хвана, не ми изглеждаше като човешко същество и мога да се обзаложа, че нещото, което повалих най-напред, не ти е приличало на баща ми. — Тя кимна с глава в знак на съгласие. — Мисля — каза той, — че те се явяват във формата на човека, когото би искал да видиш, за да те подмамят.
— Сигурно си прав — въздъхна тя и отхапа малко наденица. Когато я сдъвка, добави: — Така е по-добре. Би ми било неприятно да знам, че е трябвало да ги нараним.
Той кимна в знак на съгласие и погледна през рамо. Косата й беше мокра и няколко кичура бяха залепнали отстрани на лицето й.
— Въпреки това обаче има едно нещо, което ми се струва странно. Когато онова нещо от границата, каквото и да е то, нападна Чейс, то беше бързо и го уцели от първия път и преди да можем да направим каквото и да било, те сграбчи без никакви проблеми. Същото стана и със Зед, хвана го от първия път. Но когато се върнах за тях, то посегна към мен и не улучи, а след това дори не опита наново.
— Забелязах — каза Калан. — То замахна доста встрани от теб. Сякаш не знаеше къде се намираш. Знаеше къде се намира всеки от нас тримата, но теб явно не можа да те открие.
Ричард се замисли за момент.
— Може би е било заради меча.
Калан сви рамене.
— Каквато и да е причината, радвам се, че стана така.
Той изобщо не беше сигурен, че е било заради меча. Змиите се уплашиха от меча и се отдалечиха от него. Онова нещо на границата явно не го беше страх; по-скоро сякаш просто не можа да го намери. Имаше и още нещо, което не разбираше. Когато повали онова нещо, приличащо на баща му, той не почувства болка. Зед му беше казал, че ще трябва да заплати някаква цена, задето убива с меча, и че ще усеща болката от всичко, което прави. Може би не изпита болка, защото нещото е било вече мъртво. Може би просто е било плод но въображението му, не е съществувало в действителност. Това не можеше да бъде; то беше достатъчно истинско, за да удари приятелите му. Увереността му, че онова, което е ударил, не е било баща му, започна да се разколебава.
Доядоха остатъка от храната мълчаливо, докато той си мислеше какво може да се направи за Зед и Чейс. Отговорът беше нищо. Зед носеше лекарства, но само той знаеше как се използват. Може би някаква магия от границата ги беше повалила. Зед носеше и магия със себе си, но и в този случай беше единственият, който знаеше как се използва тя.
Ричард извади ябълка и я наряза на парчета, махна семките и подаде половината на Калан. Тя се приближи по-плътно до него и докато ядеше ябълката, положи глава на ръката му.
— Уморена ли си? — попита той.
Тя кимна, след това се усмихна.
— И ме боли на места, които не искам да споменавам. — Изяде още един резен ябълка. — Знаеш ли нещо за Южния град?
— Чувал съм други водачи да споменават това име, минавайки през Еленовата гора. По думите им разбирам, че е свърталище на крадци и пропаднали типове.
— Не звучи като място, където би имало лечител. — Ричард не отговори. — Какво ще правим, ако е така?
— Не знам, но те ще се оправят, ще оздравеят.
— А ако не се оправят? — настоя тя.
Той дръпна ябълката от устата си и я погледна.
— Калан, какво се опитваш да ми кажеш?
— Казвам, че трябва да се подготвим да ги оставим. Да продължим.