Първото правило на магьосника
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Sword of Truth #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Първото правило на магьосника». Краткое содержание книги:
А истината е страшна и причинява болка. На Ричард, избрания Търсач, е поверен Мечът на истината.
Заедно с красивата и загадъчна Калан той трябва да се изправи срещу зловещите магии на Мрачния Рал, да спаси света от тежките проклятия, от ужасяващите чудовища (хора и зверове) и страшните сенки.
Загадки, чудеса, магии и мистерии се редуват в един завладяващ сюжет с непредсказуема развръзка.
Небето навсякъде беше оловно тъмно; нямаше как да се разбере къде е слънцето, да се ориентира. След известно време загуби всякаква представа за посока; струваше му се, че вече би трябвало да са стигнали до пътеката. Той си избираше по-особени дървета и се ориентираше по тях, а когато ги достигнеше, избираше следващо в далечината, надявайки се, че вървят по права линия. Знаеше, че за да има добър ефект, трябва да го прави с поне три дървета, така щеше да е сигурен, че линията на придвижване е права, но не можеше да вижда толкова надалеч в мъглата. Нямаше как да е сигурен, че не се движат в кръг. Дори да вървяха по права линия, не беше сигурен, че посоката води към пътеката.
— Сигурен ли си, че се движим в правилната посока? — попита Калан. — Всичко ми изглежда еднакво.
— Не съм. Но поне не вървим към границата.
— Мислиш ли, че трябва да спрем и да се погрижим за тях?
— Не. Доколкото мога да преценя, се намираме на десетина стъпки от отвъдния свят.
Калан се огледа разтревожено наоколо. Ричард си помисли да я остави да почака с другите двама, а той да избърза напред и да потърси пътеката, но отхвърли тази идея, защото се притесняваше, че може да не успее да я намери. Трябваше да се движат заедно. Започна да се чуди какво ще правят, ако не успеят да намерят пътя, докато се стъмни. Как щяха да се пазят от преследвачите на сърца? Ако ги нападнеха повече, дори мечът нямаше да може да ги спре. Чейс беше казал, че преди мръкнало трябва да се доберат до блатото. Не беше казал защо, нито как блатото ще ги защити. Кафявото тресавище представляваше едно безкрайно море, от което стърчаха дървесни дънери.
От лявата им страна се появи един дъб, след него още няколко, чиито листа — тъмнозелени и влажни — проблясваха в мъглата. Не по този начин бяха навлезли в тресавището. Ричард ги поведе леко надясно, следвайки контура на тресавището, надявайки се така да се върнат на пътеката.
От храстите между дъбовете ги наблюдаваха сенки. Каза си, че просто си въобразява, че сенките имат очи. Нямаше никакъв вятър, никакво движение, никакъв звук. Ядосваше се на себе си, че се е загубил, независимо че съзнаваше, че подобно нещо може да стане лесно тук. Той беше водач; да се загуби беше непростимо.
Ричард въздъхна с облекчение, когато най-после съзря пътеката. Те бързо слязоха от конете си и провериха какво става с товара на другите два коня. При Зед нямаше промяна, но поне раната на Чейс беше спряла да кърви. Ричард нямаше представа какво биха могли да направят за тях. Не знаеше дали са загубили съзнание от удара, или пък им е било въздействано чрез магия от границата. Калан също не знаеше.
— Какво мислиш, че трябва да направим? — попита Калан.
Ричард се опита да не изглежда толкова разтревожен, колкото всъщност беше.
— Чейс каза, че трябва да се доберем до блатото или преследвачите ще ни нападнат. Доколкото преценявам, имаме две възможности: да ги оставим тук или да ги вземем с нас. За нищо на света не бих ги оставил. Да ги завържем за конете, за да не паднат, и да тръгваме към блатото.
Калан се съгласи. Разбързаха се да завържат приятелите си към седлата. Ричард смени превръзката на Чейс и позачисти раната му. Мъглата преминаваше в лек дъждец. Той разрови раниците, намери одеялата и издърпа промазания плат, в който бяха увити. Покриха всеки от двамата с по едно одеяло, а отгоре им хвърлиха и промазаните покривала, за да им пази сухо, след което ги омотаха с въжета, за да не падат.
Когато свършиха, Калан неочаквано го прегърна, притискайки го силно до себе си, след което бързо се дръпна, без той да успее да отвърне на прегръдката й.
— Благодаря ти, че ми спаси живота — каза нежно тя. — Границата ме ужасява. — Тя смутено вдигна поглед към него. — И ако ми припомниш какво ти казах за това, дето не искам да тръгнеш след мен, ще те ритна. — Тя го погледна изпод вежди и се усмихна.
— Нито дума. Обещавам.
Ричард й отвърна с усмивка и вдигна качулката на пелерината й, като напъха в нея косата й, за да не я мокри дъждът. След това вдигна и своята и тръгнаха надолу по пътя.