Първото правило на магьосника
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Sword of Truth #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Първото правило на магьосника». Краткое содержание книги:
А истината е страшна и причинява болка. На Ричард, избрания Търсач, е поверен Мечът на истината.
Заедно с красивата и загадъчна Калан той трябва да се изправи срещу зловещите магии на Мрачния Рал, да спаси света от тежките проклятия, от ужасяващите чудовища (хора и зверове) и страшните сенки.
Загадки, чудеса, магии и мистерии се редуват в един завладяващ сюжет с непредсказуема развръзка.
— Не можем — твърдо отговори той. — Имаме нужда и от двамата. Помниш ли, когато Зед ми даде меча? Той каза, че иска да изведа всички ни от другата страна на границата. Спомена, че има план. Не ми каза какъв е. — Погледна през водата към преследвачите. — Имаме нужда от тях — повтори.
Тя зачовърка кората на ябълката.
— Ами ако им е писано да умрат тази вечер? Тогава какво ще правим? Ще трябва да продължим.
Ричард знаеше, че тя е вдигнала очи към него, но не отвърна на погледа й. Разбираше необходимостта й да спре Рал. И той изпитваше същото желание и нямаше да позволи нищо да му попречи, дори ако трябваше да изостави приятелите си, но този момент още не беше настъпил. Знаеше, че тя просто се опитва да успокои себе си, че той е готов на необходимите жертви. Беше отдала всичко на мисията си, Рал й беше причинил непоправими загуби, също както и на Ричард. Тя искаше да знае дали той може да продължи на всяка цена да ги води.
Свещите осветяваха лицето й с мека светлина, малко пламъче в тъмнината. В очите й танцуваха отразените пламъци. Той знаеше, че тя му говори всичко това с нежелание.
— Калан, аз съм Търсачът, разбирам тежестта на тази голяма отговорност. Ще направя всичко, за да спра Мрачния Рал. Всичко. Можеш да ми се довериш за това. При все това не смятам с лекота да жертвам живота на приятелите си. Засега си имаме достатъчно проблеми. Нека не си създаваме нови.
По дърветата се стичаха дъждовни капки, които падаха във водата и отекваха кухо в тъмнината. Калан постави ръка на рамото му, с което сякаш му казваше, че съжалява. Той знаеше, че няма за какво; тя просто се опитваше да застане лице в лице с истината, с възможната истина, въпреки всичко. Щеше му се да може да я успокои.
— Ако състоянието им не се подобри — каза той, хващайки погледа й в своя — и ако намерим безопасно място, където да ги оставим при някой, на когото имаме доверие, тогава ще го направим и ще продължим.
Тя кимна.
— Това е всичко, което имах предвид.
— Знам. — Той дояде ябълката си. — Защо не поспиш малко. Аз ще стоя на пост.
— Не бих могла да заспя — каза тя, посочвайки с глава към преследвачите на сърца. — Не и докато те ни гледат така. Не и със змиите навсякъде около нас.
Ричард й се усмихна.
— Добре тогава, какво ще кажеш да ми помогнеш да направя носилките? Така сутринта ще можем да потеглим веднага след като преследвачите си тръгнат.
Тя му върна усмивката и се изправи. Ричард измъкна една грозна бойна секира от колана на Чейс. Предполагаше, че Чейс едва ли би одобрил използването на едно от най-ценните му оръжия по подобен начин; всъщност беше сигурен, че няма да го одобри. Усмихна се на себе си. Беше нетърпелив да му го каже. Мислено си представи недоволното изражение на огромния си приятел. Чейс, разбира се, щеше да облече тази история с нови и нови детайли. За него история без детайли е като месо без сос; абсолютно безвкусно.
Приятелите му трябваше да се оправят, помисли си той. Просто трябваше. Нямаше да го понесе, ако умрат.
Работата им отне няколко часа. Калан не се отдалечаваше от него, тъй като я беше страх от змиите, а преследвачите на сърца не ги изпуснаха от поглед нито за миг. За момент Ричард си помисли, че може да използва арбалета на Чейс и да се опита да улучи някой от тях, но в крайна сметка реши да не го прави: Чейс би бил ядосан да разбере, че Ричард е разхищавал ценни амуниции напразно. Преследвачите нямаше как да ги стигнат, а зазореше ли се, щяха да си отидат.
Когато свършиха, провериха как са другите двама, след това отново седнаха един до друг близо до свещите. Ричард знаеше, че Калан е уморена — едва държеше собствените си очи отворени, — но тя все още не искаше да си ляга, така че той я остави да се облегне на него. За нула време дишането й се успокои и тя заспа. Сънят й беше накъсан; беше сигурен, че тя сънува нещо лошо. Когато започна да скимти и да се мята, я събуди. Дишаше учестено и почти плачеше.
— Кошмари? — попита той и успокоително погали косата й с обратната страна на ръката си.
Калан кимна.
— Сънувах онова нещо от границата, което се беше увило около краката ми. Представих си го като голяма змия.
Ричард обгърна раменете й с ръка и я притисна до себе си. Тя не се противопостави, а сви нагоре колене и ги обви с ръце, сгушвайки се в Ричард. Той се притесни, че може да чуе туптенето на сърцето му. Дори и да го беше чула, Калан не каза нито дума повече и скоро отново заспа. Вслуша се в дишането й, в жабите и в дъжда. Този път спеше спокойно. Той стисна зъба под ризата си. Следеше с поглед преследвачите на сърца. Те също го наблюдаваха.
Калан се събуди някъде преди зазоряване, беше още тъмно. От умора главата на Ричард щеше да се пръсне. Калан настоя той да легне и поспи, докато тя будува. Той не искаше; искаше да продължава да я държи в прегръдката си, но му се спеше твърде много, за да й се противопостави.