Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Мисирков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)». Краткое содержание книги:
Отначало исках да пиша писмо в доста дързък тон: че те самите вече няма да повторят онова, което са говорили преди XX конгрес, ще се засрамят и отрекат. Е. Генри ме убеди да не правя това: освен че щеше да нажежи отношенията, такова писмо практически не ми даваше нищо — нито печалба на време, нито съвместно съществуване. Преправих го и адресирах упрека си към литераторите, а и към ръководителите на партията. Оттам нататък се постарах да се обясня делово, но да се изразявам при това с независимост. Вероятно това не ми се е удало докрай: още няма традиция на такъв тон в нашата страна, не е лесно да се създаде.
Писмото до Брежнев бе изпратено в края на юли 1966-а. Никакъв отговор или отзвук не последва. Не се прекрати и поверителното четене на книгите ми, не намаляха и нападките по партийно-инструкторска линия, може би позаглъхнаха временно. И все пак това писмо ми помогна да забавя с няколко месеца развоя на всички събития и през това време да довърша „Архипелага“. Освен това то спомогна, струва ми се, да се разреши организирането на обсъждане на първа част на „Болницата“ в ЦДЛ (защото тя от два месеца се намираше под арест у секретаря на московския СП генерал-лейтенант от КГБ В. Н. Илин).
Обсъждането бе обявено в служебно-рекламната диплянка на ЦДЛ — и така за пръв път, пряко волята на „Новый мир“, печатарски бе набрано това вече неотменимо заглавие: „Раковата болница“. Но се оказа, че твърде много хора искат да присъстват на обсъждането, ръководството на СП се уплаши, смениха датата и насрочиха час през деня, съобщиха го вече не публично и строго проверяваха на входа поканите на белетристите.
То се състоя на 16 ноември. За три месеца бяха я прочели и мнозина врагове, които не само в статии в списанията сриваха мизерната ми философия и жалкия ми художествен метод, но дори (Е. Панков) посвещаваха на това сриване цели глави от учебници. Обаче чудо: от цялата тази шайка освен 3. Кедрина („обществената обвинителна“ на Синявски и Даниел) и лагерния ортодокс (дали не и доносник?) Асанов никой друг не посмя да дойде. Това беше двоен знак: силите на вече пораслото обществено мнение (щом липсват аргументи, как да спориш, а от доносите вече са престанали да се плашат) и силите на още самоуверената бюрокрация (защо да идват тук да се джафкат и да стават за смях, когато и бездруго тихомълком ще потулят тази повест и няма да я пуснат?).
И обсъждането се превърна не в бой, както се очакваше, а в триумф и провъзгласяване на някаква нова литература, още от никого неопределена, от никого неанализирана, но жадно очаквана от всички. Тя, както заяви Каверин в отличната си смела реч (а хората като него от много години насам вече можеха да говорят смело, какво бяха чакали!), ще измести досегашната рептилна литература. На Кедрина направо не й дадоха да говори; демонстративно започнаха да напускат салона на тълпи, следвайки примера на Виктор Некрасов. (А на новомировци А. Т. им забранил да участват в обсъждането! Като е избягала кравата, да захвърлим и кофата.)
Не по разумен предварителен план, а по стечение на случайности тоя ноември протече за мен много бурно. Има такива удивителни периоди в живота на всеки човек, когато различни външни неочаквани сили внезапно се раздвижват едновременно. И едва в това движение, вече завладян от него, аз от него именно разбрах как трябва да се държа: колкото може по-дръзко, отказвайки се от всички доброволни ограничения. По-рано нали отказвах да участвам в публични изяви? А сега — приемам всички покани. Отказвах ли винаги да давам интервюта? А сега — на кого ли не.
Защото нямаше какво да губя. По-зле, отколкото си мислят за мен, те вече не могат да си мислят.
Не за пръв път бях докоснал, не аз пръв бях разбутал моя архив в мирното му скривалище: ЧКГБ го грабна. Но и ГБ нямаше дарбата да предвижда тайния смисъл на нещата, тайната сила на събитията. В развоя им и ГБ, и аз вече бяхме станали само изпълнители.
Първата ми публична изява бе уговорена внезапно: случайно ме срещнаха и ме попитаха на улицата дали не искам да говоря в някоя си „пощенска кутия“.( „Пощенска кутия“ — научен институт или конструкторско бюро, което за засекретяване е известно не под някакво име, а под номера на неговата пощенска кутия. — Бел. пр.) Защо пък не? Ще дойда. Всичко се уреди бързо, охранителните инстанции не сколасаха и да разберат какво става и при физиците в института на Курчатов се състоя среща с 600 души (вярно, над сто от тях бяха външни хора, никому неизвестни персони, „по покана на партийния комитет“). Имаше, разбира се, и доста много кадесари, тоя-оня и от районния, и от градския комитет на партията.