По трудния начин
- Автор: Чайлд Ли
- Серия: Джак Ричър #10
- Язык: болгарский
- Переводчик: Богдан Русев
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «По трудния начин». Краткое содержание книги:
Но този нов случай го тревожи. Истината му убягва. Налага се да се зарови в подробностите. Да тръгне по следите. Да го направи по трудния начин. Докато това, което е започнало на една оживена улица в Ню Йорк, най-сетне не избухне на пет хиляди километра оттам. В тихата английска провинция. Докато Ричър крачи сам през сенките. Въоръжен и опасен. Недосегаем.
Джак Ричър. Войник. Самотник. Герой.
Мъжете искат да са като него.
Жените искат да са с него.
Ричър си поигра още малко с бутоните на телефона, приключи с бюрото и се върна във втората спалня. Полинг стоеше до прозореца и озадачено гледаше навън през тесния процеп.
— Странно — каза тя. — Нали? Били са точно в тази стая. Може би гледката оттук е последното нещо, което са видели.
— Не са убити тук. Прекалено трудно е да се изкарат труповете.
— Не буквално последното нещо. Имах предвид последното нормално нещо от предишния им живот.
Ричър не каза нищо.
— Усещаш ли присъствието им? — попита Полинг.
— Не — отвърна Ричър.
Той почука по стената с кокалчетата на пръстите си, после приклекна и почука по пода. Стените бяха тухлени, а подът създаваше впечатление за бетон под паркета. Един апартамент под наем беше странно място за държане на заложници, но този изглеждаше достатъчно сигурен. Ако ги сплашиш сериозно, за да не вдигат шум, съседите нямаше да разберат почти нищо. Или съвсем нищо. Както беше казала Пати Джоузеф, този град беше невероятно анонимен. Човек можеше да живее някъде с години, без да види съседите си.
Или гостите на съседите си, помисли си Ричър.
— Смяташ ли, че има портиер двайсет и четири часа в денонощието? — попита той.
— Съмнявам се — отвърна Полинг. — Не и в центъра. Поне в моя блок няма. Сигурно само денем. Може би до осем вечерта.
— Може би това обяснява закъсненията. Той не може да ги вкара в сградата, когато има портиер. Не и ако ритат и се борят. Първия ден е трябвало да чака с часове. А после е продължил да оставя същия интервал, за да не привлича вниманието.
— И за да създава илюзия за отдалеченост.
— Както предположи Грегъри — каза Ричър. — Той излезе прав, а аз не. Аз предположих, че са някъде в Катскилс.
— Било е основателно предположение.
Ричър не каза нищо.
— А сега какво? — попита Полинг.
— Бих искал пак да се видя с твоя приятел от Пентагона.
— Не съм сигурна, че той ще се съгласи. Според мен не те хареса особено.
— И аз не се влюбих в него. Но това е среща по работа. Направи му предложение.
— Имаме ли нещо, което да му предложим?
— Кажи му, че ще извадим екипа на Лейн от играта, ако ни помогне с една дребна информация. На такова предложение няма да откаже. Десет минути с нас в някое кафене ще му донесат повече полза от десет години заседания в ООН. Една цяла банда от истински активни наемни войници завинаги ще излезе от играта.
— Наистина ли можем да му предложим такова нещо?
— Ще се наложи. Рано или късно от играта ще излязат или те, или ние.
Върнаха се пеш до кантората на Полинг. Ричър се настани на един от столовете за посетители в кабинета й, докато тя си поиграе на телефонна гоненица из сградата на ООН в търсене на своя познат. Той не беше особено ентусиазиран, но все пак се съгласи да се срещне с тях в същото кафене в три следобед.
— Времето лети — отбеляза Полинг.
— Винаги е така — каза Ричър. — Пробвай пак да позвъниш на Бруър. Чакаме новини от него.
Но Бруър все още не се беше върнал на работното си място, а мобилният му телефон беше изключен. Ричър се облегна и затвори очи. Няма смисъл да се тревожиш за нещо, което не можеш да контролираш.
Двамата излязоха да хванат такси в два следобед — много по-рано, отколкото трябваше, за всеки случай. Но веднага попаднаха на свободна кола, така че пристигнаха в кафенето с четирийсет минути по-рано. Полинг пак се опита да открие Бруър, но без успех. Тя затвори телефона си и го завъртя на масата като пумпал. Когато спря да се върти, антената му сочеше право към гърдите на Ричър.
— Ти имаш теория — каза му тя. — Нали? Като във физиката. Обща теория, която обяснява всичко.
— Не — отвърна Ричър. — Не всичко. Далеч съм от това. Все още ми липсва едно голямо парче от истината. Но вече знам името, което ще кажа на Лейн.
— Кое?
— Нека да изчакаме Бруър — каза Ричър.
После махна на сервитьорката. Беше същата като предишния път. Той поръча кафе. Донесоха им го в същите големи чаши и същия термос. Кафето беше също толкова горещо и също толкова обикновено на вкус.
Телефонът на Полинг звънна трийсет минути преди часа на уговорената среща с човека от Пентагона. Тя вдигна, каза името си, изслуша гласа от другата страна на линията и после каза адреса, на който се намираха. „В кафенето от източната страна на Второ Авеню, между 44-та и 45-а улица, в едно сепаре в дъното.“ После затвори телефона.