Хиляда сияйни слънца
- Автор: Хосейни Халед
- Язык: болгарский
- Переводчик: Дора Барова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Хиляда сияйни слънца». Краткое содержание книги:
Тази удивителна история за един негероичен живот с героичен завършек крие неочаквани обрати, трагични и щастливи изненади. От нея отеква свистене на ракети и музика на тамбури, носи се миризма на ориенталски подправки и барутен дим.
„Хиляда сияйни слънца“ е хроника на три десетилетия от потресаващата история на Афганистан, ода за приятелството и саможертвата в името на достойнството и обичта. Книга, която не се забравя и не оставя никого безучастен. Една от малкото книги днес, които ни разтърсват и вълнуват, карат ни да сме по-добри.
Източник: http://www.pe-bg.com/?cid=3&pid=25069
Рашид се изплю и подритна пясък върху храчката си. След час бяха вътре и вървяха след портиера. Облъхна ги приятна хладина и стъпките им отекнаха по покритото с плочки фоайе. Двама мъже с пушки седяха на кресла пред малка масичка, пиеха чай и ядяха от една чиния сиропирано джелаби, поръсено с пудра захар. Мариам си помисли за Азиза, която обичаше джелаби, и с мъка откъсна очи от масичката.
Портиерът ги изведе на един балкон, извади от джоба си мобилен телефон и листче с изписан номер.
— Телефонът е на шефа. Отпусна ми пет минути — каза той. — Не повече.
— Ташакор — благодари Рашид и пое телефона. — Няма да го забравя.
Портиерът кимна и се отдалечи. Рашид набра номера и даде телефона на Мариам.
Докато слушаше бръмчащия сигнал, мислите й се върнаха към последния път, когато видя Джалил — преди тринайсет години през пролетта на 1987 година. Той стоеше на улицата пред къщата им до синия мерцедес с хератски номер и се подпираше на бастун. Стоя там с часове, чакаше я, викаше от време на време името й, както тя някога го беше викала пред неговия дом. По едно време тя разтвори пердетата и го зърна. Съвсем за кратко, но достатъчно дълго, за да види, че косата му е бяла и че е започнал да се прегърбва. Носеше очила и, както винаги, червена вратовръзка и неизменната бяла кърпичка, сгъната на триъгълник и пъхната в джобчето на сакото му. Порази я това, че беше по-слаб, много по-слаб, отколкото го помнеше, и сакото на тъмнокафявия костюм висеше на раменете му, а панталоните му се бяха смъкнали и образуваха гънки на глезените му.
Макар и само за миг, Джалил също я зърна. Очите им се срещнаха през пролуката между пердетата, както се бяха срещнали някога през пролуката на други пердета. Мариам обаче веднага ги прихлупи плътно. Седна на леглото и зачака той да си тръгне.
Сега мислеше за писмото, което той й беше оставил на вратата. Пазила го беше дни наред под възглавницата си. От време на време го вадеше и го въртеше в ръце, но накрая го скъса, без да го отвори.
А ето, че след всичките тези години стоеше тук и му звънеше.
Сега съжаляваше за глупавата си младежка гордост. Щеше й се да го бе пуснала да влезе. Какво щеше да й стане, ако го беше поканила вътре, за да чуе какво е дошъл да й каже? Все пак й беше баща. Не беше добър баща, вярно, но колко обикновени й се струваха прегрешенията му, колко невинни в сравнение със злобата на Рашид или с бруталността и насилието на мъжете, които се биеха един срещу друг.
Щеше й се да не беше унищожила писмото му. Плътен мъжки глас заговори в ухото й и я информира, че се е свързала с канцеларията на кмета на Херат. Мариам се прокашля.
— Салаам, братко, търся един човек, който живее в Херат. Или поне живееше преди много години. Казва се Джалил хан. Живееше в Шар-е нау и държеше кино. Имате ли някаква информация къде е?
— Обаждаш се за това в канцеларията на кмета? — попита с доловимо раздразнение в гласа мъжът.
Мариам каза, че не знае на кого другиго да се обади.
— Простете. Знам, че имате по-важни работи на главата, но е въпрос на живот и смърт и затова звъня.
— Не го познавам. Киното отдавна е затворено.
— Може да има някой, който да го знае, някой…
— Няма.
Мариам затвори очи.
— Моля ви, братко. Става дума за деца. За малки дечица.
Последва дълга въздишка.
— Може би някой там…
— Има един градинар при нас, който, мисля, открай време живее тук.
— Да, попитайте го, моля ви.
— Обади се утре.
Мариам обясни, че е невъзможно.
— Имам този телефон само за пет минути. Не мога… Нещо изтропа и Мариам помисли, че мъжът е затворил. Но дочу стъпки, гласове, далечни клаксони на коли и някакво равномерно бръмчене, може би от вентилатор. Тя премести телефона на другото си ухо и стисна очи.
Спомни си как Джалил бръкна усмихнат в джоба си.
„Ах, разбира се. Ето тогава, да не го крия повече.“
Медальон във формата на листо и висящи от него парички, върху които бяха гравирани луни и звезди.
„Сложи го, Мариам джо.“
„Какво мислиш?“
„Мисля, че приличаш на кралица.“
Минаха няколко минути. После се чуха стъпки, скърцане и щракване.
— Познава го.
— Така ли?
— Така казва.
— И къде е? Знае ли къде е Джалил хан? Последва пауза.
— Казва, че е умрял преди години. Още през осемдесет и седма.
Краката й се подкосиха. Беше й минавало през ума, разбира се. Ако беше жив, Джалил щеше да е над седемдесет и шест-седем, но…
1987 година.
Тогава е умирал. Изминал е целият този дълъг път, за да се прости с мен.
Тя застана до парапета. От балкона се виждаше прочутият някога басейн на хотела, сега празен и занемарен, надупчен от куршуми, с разбити плочки. Виждаше се и бомбардираният тенис корт. Разкъсаната по средата мрежа висеше като стара змийска кожа.