Алексис Зорбас
- Автор: Казандзакис Никос
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Куфов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Алексис Зорбас». Краткое содержание книги:
Манолакас полският скочи прав, прекъсна хорото. От площада се виждаше, долу, църквата, окичена все още с миртови и лаврови клонки; играчите спряха разгорещени, старците се надигнаха от пейките; Фануриос постави легнала лирата върху коленете си, измъкна априлската роза над ухото си и я помириса.
— Къде бре, Андрульос? — извикаха разпалени всички. — Къде?
— В църквата; на, ей — сега влезе, прокълнатата от бога, носеше цял наръч лимонови цветчета.
— Дръжте я, момчета! — извика полският и се втурна пръв.
Тъкмо в този миг на прага на църквата се появи вдовицата; носеше черен чембер и се кръстеше.
— Мръсница! Пачавра! Убийца! — разнесоха се викове на площада. — Има и лице да се покаже на туй отгоре! Дръжте я, бре, тя посрами селото ни!
Едни хукнаха заедно с полския надолу към църквата, други, отвисоко, я замерваха с камъни. Един камък я удари в рамото. Вдовицата нададе вик, закри лицето си с ръце, спусна се да бяга, приведена. Ала момците бяха вече стигнали пред портата на църквата и Манолакас бе измъкнал ножа.
Вдовицата отстъпи назад, като пищеше, сви се на две и се затича, залитайки, да се вмъкне в църквата. Но там на прага беше застанал, мълчалив, старият Маврандонис, с разперени ръце, опрени на рамката на вратата.
Вдовицата отскочи вляво, спусна се и обгърна големия кипарис сред двора. Един камък изсвистя във въздуха, улучи я в главата, падна черният чембер, разпиляха се по раменете косите й.
— За бога! За бога! — стенеше тя и се притискаше о кипариса.
Наредени една до друга горе на площада, момите хапеха белите си забрадки; стариците, провесили се през оградите, пищяха:
— Убийте я, бре, убийте я!
Двама момци се нахвърлиха върху нея, сграбчиха я, раздра се черната й блуза, блесна, бяла като мрамор, гърдата й. Кръвта се стичаше сега, отгоре от главата и, по челото, по бузите, по шията.
— За бога! За бога! — стенеше все тъй вдовицата.
Кръвта, която течеше, блесналата гръд възбудиха до крайност момците; измъкнаха от поясите си ножовете.
— Чакайте! — извика Манолакас. — Моя е! Старият Маврандонис, все още прав на прага на църквата, вдигна ръка; всички спряха.
— Манолакас — произнесе той с тежък глас, кръвта на братовчед ти вика. Дай й покой!
Скочих от оградата, на която се бях покатерил, спуснах се към църквата, но се препънах о един камък и се проснах на земята. Тъкмо в този момент край мен минаваше Сифакас — наведе се, сграбчи ме за врата, както хващаме котките, и ме изправи на крака.
— Какво дириш твоя милост туканка, а, конте, такова? — рече ми той. — Бягай!
— Не ти ли е жал за нея бре, Сифакас, съжали я!
Планинецът се засмя:
— Да не съм нещо жена — рече той, — та да ми е жал? Мъж съм!
И с един скок се озова и той в двора на църквата.
Пристигнах и аз след него, тичешком. Всички сега бяха обградили вдовицата; цареше тежко мълчание; чуваше се само задавеното й, задъхано дишане.
Манолакас се прекръсти, пристъпи една крачка, вдигна ножа, стариците горе на оградата изпищяха радостно, момите спуснаха забрадките си над очите.
Вдовицата отмаля, видя ножа над главата си, измуча като юница. Строполи се до дънера на кипариса и свря глава между раменете си. Косите й покриха земята, блесна снежнобелият врат.
— В името божие! — извика старият Маврандонис и също се прекръсти.
И тъкмо в този миг един див глас се разнесе зад нас:
— Долу ножа, убиецо!
Всички се извърнаха изненадани; Манолакас вдигна глава; Зорбас стоеше пред него, размахваше като бесен ръце и крещеше.
— Абре не ви ли е срам? Какви такива юнаци сте вие? Цяло село да убие една жена! Ще посрамите, бре, цял Крит!
— Върви си по работата, Зорбас! Не се бъркай! — изръмжа Маврандонис.
Обърна се към племенника си.
— Манолакас — рече той, — в името на Христа и на Богородицата, удряй!
С един скок сграбчи Манолакас вдовицата, повали я на земята, притисна с коляното си корема й и вдигна ножа.
Но не свари; Зорбас беше сграбчил ръката на Манолакас, обвил беше около юмрука си голямата си кърпа и се мъчеше да му изтръгне ножа.
Вдовицата се изправи рязко на колене, озърна се бързо, за да избяга; но селяните бяха препречили вратата, стояха в кръг около двора и по пейките, и щом я видяха, че се готви да се изплъзне, с един скок стесниха кръга.
В това време Зорбас се бореше без викове, гъвкав, пъргав, мълчалив; застанал на вратата, аз следях с тревога борбата. Мутрата на Манолакас беше посиняла от ярост; Сифакас и един друг мъжага се приближиха да му помогнат, но Манолакас завъртя свирепо очи.
— Назад! Назад! — извика той. — Никой да не се меси!
И отново налетя бясно на Зорбас и го заблъска с глава като бик.