Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция
- Автор: Лагерльоф Селма
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стоян Кайнаров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция». Краткое содержание книги:
В това решение на журито от 1909 г. съвсем не е казано всичко, но в него е казано най-главното за видната шведска писателка.
Селма Лагерльоф е родена през 1858 г. в малкото имение Морбака във Вермланд, Западна Швеция. От баща си тя наследява благородство на характера и любов към природата, хората и животните. Скована на легло от парализ на краката още като дете, тя много рано се запознава с фантастичните легенди, с които е тъй богата нейната родна страна. Заведена на лечение в Стокхолм, Селма е пленена от театъра и много скоро нейното решение е узряло:, тя ще стане писателка. Не тъй лесно е обаче изпълнението на това решение и трябва да изтекат много години, докато издаде първата си книга — „Сагата за Йоста Берлинг“ (1891 г.). Тя дълго е търсила подходящия стил и самобитните изразни средства, но затова пък още след тази книга е вече утвърдена и призната писателка. Нещо повече, успяла е да се освободи от господствуващия в западноевропейската литература натурализъм и е положила начало на ново литературно направление, условно наречено неоромантизъм. Естествено и тя, като всички други, не е могла да се освободи от известни влияния. Увличала се е, както пише самата тя, от Дикенс и Текери, Доде и Флобер. Ибсен и Бьорнсон, Тургенев и Толстой, Андерсен и Якобсен. Но тя не подражава никому и стилът й е действително новаторски.
След „Йоста Берлинг“ следват дълга редица книги — разкази, легенди и романи, — на брой повече от тридесет, и когато умира през 1940 г., Селма Лагерльоф е световно известна писателка, а произведенията й са преведени на около 40 езика.
Какво е характерното у Селма Лагерльоф? Хуманността, добротата, чисторърдечността, обичта към хората, животните и природата, състраданието към онеправданите и желанието ла им помогне, които отличават всичките и произведения — романи, легенди и приказки или битови очерци за живота на шведското село. Много често те ни се поднасят във формата на християнски морал, на проповед на християнските добродетели. Но като си спомним, епохата и средата, в която е живяла писателката, това не трябва да ни учудва. То не намалява литературната стойност на делото й, а мотивите на хуманност и вяра в човека, които звучат в нейните произведения, ги поставят на видно място в културното наследство на миналото. Ненапразно Максим Горки пише в едно свое писмо до писателката Л. А. Никифорова: „Позволете ми да ви посоча две писателки, които според мен нямат равни нито в миналото, нито в съвременността: Селма Лагерльоф и Грация Деледа…“
С тези черти се отличава и „Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция“. Покрай тях книгата има и грамадна познавателна и възпитателна стойност. В нея авторката се проявява не само като даровит писател, а и като опитен педагог. Но все пак най-ценното си остава нейната човечност, нейната сърдечност и топлота и това я прави любима книга на много поколения деца из целия свят.
Нека завърша със следните няколко думи, които Селма Лагерльоф отправя към милионите си малки читатели: „През своето пътуване момчето от Сконе се сблъсква с много премеждия, от които животните по земята и птиците в небето едва успяват да го спасят. Аз, която изпратих бедното момче на път, ще се радвам много, ако малките ми приятели го приютят в сърцата си.“
— Не чувате ли, че някой се промъква тука? — попита тя. Но другите не чуваха нищо.
След като им разказа разни истории за Ериксберг и Вибюхолм, за Юлита и Лангмансьо и за много други места, някой я попита не се ли е случвало нещо чудновато в Стура Юльо.
— Разбира се, и тук не е минало без такива истории — отвърна старата жена.
Всички почнаха да я молят да разкаже какво е ставало в тяхното имение.
Тогава старата жена им разправи, че някога на север от Стура Юльо, на един хълм, обрасъл сега с гора, имало замък, пред който се простирала прекрасна градина. Веднъж един човек, когото наричали господаря Карл и който по онова време управлявал целия Сьормланд, пристигнал в замъка. След като се наял и напил, той излязъл в градината и дълго се любувал на езерото и на красивите му брегове. Както седял там и си мислел че няма по-хубава страна от Сьормланд, някой зад него въздъхнал дълбоко. Той се обърнал и видял един стар работник, наведен над лопатата си.
— Ти ли въздишаш така дълбоко? — попитал господарят Карл. — За какво въздишаш?
— Как да не въздишам, като по цял ден ровя земята — отговорил работникът. Но господарят Карл бил избухлив и не обичал работниците му да се оплакват.
— Нямаш ли за какво друго да се оплачеш? — креснал той. — Аз бих бил доволен, ако можех да копая сьормландската земя цял живот.
— Тогава нека бъде така, както иска ваша милост! — отговорил работникът.
По-късно хората разказвали, че заради това проклятие господарят Карл след смъртта си не намерил спокойствие в гроба, а всяка нощ идвал в Стура Юльо и копаел в градината си. Сега там няма нито замък, нито градина, а само обикновена гора. Но ако минаваш през гората в тъмна нощ, може да ти се случи да видиш градината.
Жената млъкна и погледна към един от тъмните ъгли на стаята.
— Там не помръдна ли нещо? — попита тя.
— Не, майко, разказвай по-нататък! — отговори снахата. — Вчера видях, че плъховете са направили там голяма дупка, но имах толкова работа, че забравих да я запуша. Я кажи, някой виждал ли е тази градина?
— Ще ти кажа — отговори жената. — Собственият ми баща я е видял веднъж. Той минавал през гората една лятна нощ и изведнъж видял край себе си висока ограда, зад която се издигали чудни дървета, така натежали от цвят и плод, че клоните им висели над оградата. Баща ми вървял бавно и се чудел откъде се е взела тази градина. Изведнъж се отворила една врата, показал се градинарят и го попитал не иска ли да разгледа градината му. Той държел лопата и бил препасан с голяма престилка като всички градинари. Баща ми го погледнал в лицето тъкмо когато се готвел да го последва. Изведнъж той познал кичура коса, брадичката и мустаците. Това бил господарят Карл, както го бил виждал на портретите във всички имения, в които…
Тук тя пак прекъсна разказа си. Една главня в огнището изпращя и от нея се посипаха искри и въглени. За миг тъмните ъгли на стаята се осветиха и старата жена съзря някакво джудже, което седеше до мишата дупка и слушаше разказа. Ала то бързо се скри.
Снахата взе метла и лопата, премете въглените и пак седна.
— Продължавай, майко — подкани тя. Но старата жена отказа.
— Стига за тази вечер — рече тя с променен глас.
Другите настояваха, но снаха й видя, че тя е пребледняла и ръцете й треперят.
— Не, мамо, ти си се изморила. Хайде да си легнеш — каза й тя. Малко по-късно момчето вървеше през гората към дивите гъски.
То гризеше морков; беше го намерило пред килера и си мислеше каква разкошна вечеря игла тази вечер, то бе доволно, че можа да прекара няколко часа в топлата стая. „Да можех да си намеря и хубаво местенце за спане!“ — помисли си то.
И тогава му хрумна, че ще е най-добре да си направи легло на големия бор край пътеката. Покатери се на дървото, уплете няколко малки клончета и си направи чудесно легло.
Известно време лежа като си мислеше за онова, което чу в къщата, и главно за господаря Карл, който се разхождал из гората Юльо, но скоро заспа и сигурно щеше да спи до сутринта, ако не го бе събудило скърцането на желязна врата точно под него.
В един миг момчето се събуди, потърка очи и се огледа. Под него се издигаше стена, висока колкото човешки бой, а зад стената се виждаха дървета, огънати от плодове.
Това му се видя много чудно. Когато заспа, нямаше никакви овощни дървета. Но после са припомни цялата вечер и разбра каква е тази градина.
Най-странното беше, че никак не се уплаши. Напротив, обхвана го неудържимо желание да влезе в градината. Горе на бора, където лежеше, беше тъмно и хладно, но в градината беше много светло и плодовете и розите бяха залепи от слънчева светлина. Колко хубаво щеше да бъде да почувствува малко лятна топлина, след като беше скитало толкова дълго време в дъжд и студ!