Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция
- Автор: Лагерльоф Селма
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стоян Кайнаров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция». Краткое содержание книги:
В това решение на журито от 1909 г. съвсем не е казано всичко, но в него е казано най-главното за видната шведска писателка.
Селма Лагерльоф е родена през 1858 г. в малкото имение Морбака във Вермланд, Западна Швеция. От баща си тя наследява благородство на характера и любов към природата, хората и животните. Скована на легло от парализ на краката още като дете, тя много рано се запознава с фантастичните легенди, с които е тъй богата нейната родна страна. Заведена на лечение в Стокхолм, Селма е пленена от театъра и много скоро нейното решение е узряло:, тя ще стане писателка. Не тъй лесно е обаче изпълнението на това решение и трябва да изтекат много години, докато издаде първата си книга — „Сагата за Йоста Берлинг“ (1891 г.). Тя дълго е търсила подходящия стил и самобитните изразни средства, но затова пък още след тази книга е вече утвърдена и призната писателка. Нещо повече, успяла е да се освободи от господствуващия в западноевропейската литература натурализъм и е положила начало на ново литературно направление, условно наречено неоромантизъм. Естествено и тя, като всички други, не е могла да се освободи от известни влияния. Увличала се е, както пише самата тя, от Дикенс и Текери, Доде и Флобер. Ибсен и Бьорнсон, Тургенев и Толстой, Андерсен и Якобсен. Но тя не подражава никому и стилът й е действително новаторски.
След „Йоста Берлинг“ следват дълга редица книги — разкази, легенди и романи, — на брой повече от тридесет, и когато умира през 1940 г., Селма Лагерльоф е световно известна писателка, а произведенията й са преведени на около 40 езика.
Какво е характерното у Селма Лагерльоф? Хуманността, добротата, чисторърдечността, обичта към хората, животните и природата, състраданието към онеправданите и желанието ла им помогне, които отличават всичките и произведения — романи, легенди и приказки или битови очерци за живота на шведското село. Много често те ни се поднасят във формата на християнски морал, на проповед на християнските добродетели. Но като си спомним, епохата и средата, в която е живяла писателката, това не трябва да ни учудва. То не намалява литературната стойност на делото й, а мотивите на хуманност и вяра в човека, които звучат в нейните произведения, ги поставят на видно място в културното наследство на миналото. Ненапразно Максим Горки пише в едно свое писмо до писателката Л. А. Никифорова: „Позволете ми да ви посоча две писателки, които според мен нямат равни нито в миналото, нито в съвременността: Селма Лагерльоф и Грация Деледа…“
С тези черти се отличава и „Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция“. Покрай тях книгата има и грамадна познавателна и възпитателна стойност. В нея авторката се проявява не само като даровит писател, а и като опитен педагог. Но все пак най-ценното си остава нейната човечност, нейната сърдечност и топлота и това я прави любима книга на много поколения деца из целия свят.
Нека завърша със следните няколко думи, които Селма Лагерльоф отправя към милионите си малки читатели: „През своето пътуване момчето от Сконе се сблъсква с много премеждия, от които животните по земята и птиците в небето едва успяват да го спасят. Аз, която изпратих бедното момче на път, ще се радвам много, ако малките ми приятели го приютят в сърцата си.“
XXIII
Хубавата градина
Неделя, 24 април
На другия ден дивите гъски продължиха на север, през Сьодерманланд. Момчето разглеждаше страната и си мислеше, че тя съвсем не прилича на местата, които беше виждало досега. Нямаше големи равнини като в Сконе и Остерйотланд, нито големи гори като в Смоланд, а представляваше една пъстра смесица. „Взели са едно голямо езеро, една голяма река, една голяма гора и една голяма планина, насекли са ги на парчета, разбъркали са ги и са ги пръснали по земята без всякакъв ред“ — мислеше си момчето, защото виждаше само малки долинки, малки езера, малки хълмове и малки горички. Нищо не можеше да се разпростре както трябва. Щом една равнина почваше да расте, някой хълм й препречваше пътя, а ако той искаше да порасте в планина, почваше пак равнината. Щом някое езерце се разширяваше толкова, че да заприлича на истинско езеро, то се стесняваше в река, но и реката не можеше да се простре надълго, защото се разливаше в езерце. Дивите гъски летяха, толкова близо до брега, че момчето виждаше морето, което също не можеше да разгърне безкрайната си шир, а се разпокъсваше от множество острови и пак започваше, преди островите да са станали големи. Гледката непрекъснато се менеше. Иглолистните гори се сменяха с широколистни, нивите — с блата, чифлиците — със селски къщурки.
По нивите не се виждаха работници, но пътищата и пътечките бяха много оживени. От малките къщички по склоновете на Колморден излизаха хора с черни дрехи, с книги и носни кърпи в ръка. „Днес е неделя и те отиват на черква“ — мислеше си момчето, като ги гледаше. Подминаха няколко сватби, а на едно място забелязаха погребение, което бавно се движеше по пътя. Виждаха се големи господарски каляски и малки селски двуколки, по езерата плуваха лодки и всички отиваха към черквата.
Минаха над черквата в Бьорквик, после над черквите в Бетна, Балкста и Вадсбру, а след това в Шьолдинге и Флуда. Навсякъде звъняха камбани. Въздухът бе изпълнен с чудни звуци. Той като че ли целият се беше превърнал в тонове и звън.
— Едно е сигурно — каза момчето, — накъдето и да се обърна в тази страна, ще ме посрещне камбанен звън.
При тази мисъл го обхвана някакво особено спокойствие. Макар че живееше в друг свят, то нямаше да се загуби, докато черковните камбани можеха да го повикат обратно с чудния си звън.
Бяха навлезли доста навътре в Сьормланд, когато момчето съгледа една черна точка, която се движеше по земята под тях. Отначало то я взе за куче и нямаше да се занимава повече с нея, ако тя не се мъчеше да следва посоката на дивите гъски. Тя тичаше през ливади и гори, прескачаше ровове и стени и нищо не я спираше.
— Смире пак ни е открила — каза момчето, — но скоро ще й избягаме.
След това гъските полетяха с най-голяма бързина и летяха така, докато лисицата изчезна от погледа им. После завиха в голяма дъга на запад и юг, като че ли искаха да се върнат към Остерйотланд. „Сигурно е била Смире, щом Ака завива и тръгва по друг път“ — помисли си момчето.
Надвечер гъските прелетяха над едно старо сьормландско имение с името Стура Юльо. Зад голямата бяла къща започваше парк с широколистни дървета, а пред нея се простираше езерото Стура Юльо с дълбоките си заливи и хълмисти брегове. Имението изглеждаше старинно и гостоприемно и като го гледаше, момчето въздъхна дълбоко. Колко хубаво щеше да бъде, ако след цял ден пътуване можеха да се спрат на такова място вместо в някое блато или на студения лед!
Но за подобно нещо, разбира се, не биваше и да се мисли. Дивите гъски кацнаха малко по на север от имението, на една горска поляна, залята с вода, от която само тук-там се показваха купчинки земя. Това беше най-лошото място за нощуване, където бяха спирали досега. Момчето постоя още малко на гърба на гъсока, като се чудеше какво да прави. После почна да скача от купчинка на купчинка, докато стигна до твърда земя и забърза към имението.
Точно тази вечер няколко души се бяха събрали в една ратайска къща и си приказваха край огнището. Те говореха за проповедта, за полските работи и за времето, а когато разговорът започна да замира, помолиха една стара жена, майката на ратая, да им разкаже някоя история за привидения.
Известно е, че никъде няма толкова имения и никъде не се разправят толкова истории за привидения както в Сьормланд. Жената беше служила на младини в много такива имения и знаеше толкова много странни истории, че би могла да говори чак до сутринта. Тя разказваше така хубаво и убедително, че слушателите й взимаха всичко за чиста истина. Те се гушеха един в друг от страх, когато жената на няколко пъти прекъсна разказа си, за да ги попита не чуват ли някакъв шум.